Един по един

21.

Часът беше пет и двайсет и осем, когато Хънтър приключи с гледането на кадрите от пътната камера, които му изпратиха от транспортния отдел в Бюрото във Вали.

Най-близката, постоянно записваща камера до уличката в Мишън Хилс, където беше намерен трупът на жертвата, беше само на километър и половина, на пресечката между две главни магистрали — „Сан Диего“ и „Роналд Рейгън“ — мечта за бягство. Проблемът беше, че не бе необходимо убиецът да поема по някой от тези два главни пътя на това кръстовище. Изобщо не беше необходимо да тръгва по главен път. Той лесно можеше да отиде от единия до другия край на Лос Анджелис по градските улици, където повечето пътни камери се активираха само ако нарушиш ограничението за скоростта или минеш на червен светофар. Можеше да остави трупа в задна уличка и да мине през целия град, без да го засече нито една камера.

Въпреки това Робърт гледа четири часа записите на уличното движение и забеляза трийсет и седем пикапа да поемат по един от двата главни пътя на кръстовището. Двайсет и един от тях бяха тъмни на цвят, но като че ли никой нямаше вдлъбната задна броня. Даде регистрационните номера на всичките трийсет и седем превозни средства на екипа си, в случай че Кеон греши. Не искаше да оставя нищо на случайността.

— Казах ти, няма да открием нищо необикновено — рече Гарсия, който се върна в кабинета с някаква папка. — Кевин Лий Паркър е бил съвсем обикновен, незабележим човек. Обикновен човек с обикновен живот. Никога не са го арестували. Винаги си е плащал данъците навреме. Не е собственик, а наемател. Свързахме се с хазяина му. Само веднъж преди две години Кевин не могъл да плати навреме наема си. Било скоро след сватбата му и нямал пари. И закъснял само две седмици. Хазяинът каза, че Кевин е бил за пример.

Робърт кимна и се облегна назад на стола си.

— Израснал е в Уестлейк, където е ходил на училище. Оценките му са били средни, нито отлични, нито слаби. Не е учил в университет. Работил е на няколко места — сервитьор, служител в супермаркет, чиновник в склад… — Карлос махна с ръка, показвайки, че списъкът е дълъг. — Започнал работа в магазина за игри „Следващо поколение“ в Хайд Парк преди пет години и две години по-късно станал управител. Оженил се за Анита горе-долу по същото време. Били гаджета от пет години. Дъщеря му Лилия е родена преди шест месеца. — Гарсия се прокашля, когато си спомни за бебето в ръцете на майката. — Освен това, изглежда, е бил много внимателен човек. Както разбрахме, имал е болно сърце — митрална стеноза. Бил е съвестен и се е пазел. Не е правел изморителна гимнастика, не е пушел и очевидно не е употребявал наркотици. Бил е участник в програма на здравеопазването, но изглежда не е било нещо особено. Пак е трябвало да дава малко повече пари, когато ходи на лекар. И затова през последните пет години е ходил на кардиолог само два пъти — при доктор Мел Гудинг. Кабинетът му е в Саут Робъртсън. Може да отидем утре.

Хънтър кимна.

— Както каза Емилио, Кевин не е имал много приятели. Животът му бил съсредоточен около семейството и работата му. Емилио е бил най-добрият му приятел. — Гарсия прелисти страница от доклада и продължи: — До утре сутринта трябва да получим извлечение от последните му банкови трансакции. Все още нямаме информация за мобилния му телефон или интернет доставчика му, но да се надяваме, че ще получим нещо до един-два дни.

— Някакви новини за автобуса?

Той кимна.

— Кевин обикновено е пътувал с автобус 207, който се движи от Атенс до Холивуд. В понеделник вечерта по този маршрут са карали шест шофьори. Имам имената им. Четирима са на работа тази вечер. Другите двама ще бъдат на смяна утре сутринта. — Погледна часовника си и даде доклада на Робърт. — Но може да отидем в депото след час и нещо и да говорим с четиримата шофьори, които са на работа там тази вечер, и да проверим дали някой от тях е забелязал Кевин в автобуса си в понеделник вечерта.

Хънтър стана от стола.

— Да тръгваме.

Преди да стигне до вратата мобилният му телефон иззвъня. Погледна екранчето — беше непознат номер.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“.

— Здравей, детектив Хънтър — каза непознатият със същия дрезгав глас и спокоен тон като преди два дни.

Начинът, по който Робърт погледна партньора си, направи излишни думите.

— Не може да бъде — рече Гарсия, върна се при бюрото си и за секунди се свърза с Оперативния отдел. — Искам да проследите разговора до мобилния телефон на детектив Робърт Хънтър в момента — Той им каза номера.

— Откъде взе номера ми? — попита Хънтър и натисна бутона на високоговорителя, за да може да слуша и Карлос.

Мъжът се изсмя.

— Информация, информация, детектив Хънтър. Всичко е някъде там. Трябва само да знаеш как да го вземеш. Но познай! — Явно беше в добро настроение.

— Обаждаш се да ми кажеш името и адреса си ли? — попита Робърт.

Този път непознатият се изсмя още по-доволен.

— Не съвсем, но имам нещо за теб.

Хънтър зачака.

— Любимият ти уебсайт отново е онлайн.