Един по един

83.

За Хънтър заспиването нощем беше почти невъзможна задача. В главата му се въртяха твърде много мисли и въпроси, за да може мозъкът му да изключи. През годините беше научил, че борбата срещу безсънието с хапчета и упорство само влошава нещата. Най-добрия лек беше да се примири. И точно това смяташе да направи, но не искаше да бъде сам в клаустрофобичния си едностаен апартамент.

Робърт седеше до малка маса в дъното на бара и гледаше чашата пред себе си. Вътре имаше дванайсетгодишно чисто малцово уиски „Карду“ със съвсем малко вода. Малцовото уиски беше най-голямата му страст. В апартамента си имаше малка, но внушителна колекция, която вероятно би задоволила повечето познавачи. Не се смяташе за експерт, но знаеше как да оценява аромата и силата на чистото малцово уиски, вместо само да се налива с него. Въпреки че понякога и количеството му се отразяваше добре.

Той доближи чашата до устните си и отпи, наслаждавайки се на свежия сладникав аромат на дъб на чистия малц.

Нямаше съмнение, че уискито му действа успокояващо. Още няколко и Хънтър вероятно щеше да започне да се отпуска. Той затвори очи и си пое дълбоко дъх през носа. От тонколоните, поставени на стратегически места на тавана, гърмеше рок музика, която обаче не го притесняваше, а му помагаше да мисли.

„Убиецът си играе с вас от самото начало.“

Думите на Хари Милс от вчера все още отекваха като силен крясък в ушите му. И Хари беше прав. Робърт си спомняше как с първата жертва убиецът го беше измамил да избере юда вместо огън само за да добави садистична, химична ексцентричност към убийството. С втората жертва убиецът беше използвал малко психология, за да подведе зрителите да изберат „Изядена жива“, много по-интригуващ и болезнен метод на умъртвяване от „погребана жива“.

С третата жертва, изглежда, не беше използван трик, за да повлияе на гласуването. Резултатът беше близък до равенство — СМАЗВАНЕ — 9997, РАЗПЪВАНЕ — 10 000. Убиецът привидно беше позволил гласуването да премине без чужда помощ, без самият той да знае окончателния резултат. Хънтър беше сигурен, че това го е развълнувало като дете с нова играчка.

Този път, за да демонстрира колко е умен пред полицията, убиецът беше решил да контролира всичко дистанционно — буквално пред вратата на Главното управление на полицията. Той беше позволил на ченгетата да проследят обаждането му и дори бе изчакал гласуването да приключи, преди да напише посланието си върху екранчето на камерата и да я сложи в кофа за боклук в парка „Сити Хол“. И не само това, но и убиецът беше изчислил всичко по време така, че да съвпадне с натоварения час. Така той беше стоял наблизо, но пак бе останал анонимен сред потока от хора. Бил е толкова близо, но пак не можаха да го забележат.

„Убиецът си играе с вас от самото начало.“ Думите отново отекнаха в главата му.

С какво друго ги беше замерил убиецът, за да се забавлява? С абревиатурата ВШУ? Двете поредици от цифри — 678 и 0123? Думите „Дяволът в мен“? Камерата? Означаваше ли някое от тях нещо или всичко беше само за да накара полицаите да гадаят и да се въртят в кръг?

Ако това беше намерението на извършителя, определено имаше успех.

Може би дори стойката на системата за интравенозна терапия, отразена в капака на стъкления ковчег, не беше грешка. Може би убиецът го беше направил нарочно. Още една приумица, добавена към загадката.

Хънтър потърка с длани уморените си очи. Колкото повече мислеше за това, толкова по-силно го заболяваше главата. Как да намери отговорите, когато вече не знаеше дори какви въпроси да задава?

— Гледахте ли онова нещо по интернет днес? — Робърт чу барманът да пита две жени — брюнетка и червенокоса — на бара, докато им наливаше коктейли.

Хънтър деликатно отмести поглед към тях.

— Да — отговори червенокосата. — Абсолютен ужас. И всички казаха, че не е измама.

— Така е — съгласи се брюнетката. — Пишеше го във вестниците. Той е излъчил на живо убийството на репортерката от „Ел Ей Таймс“ само преди два дни.

— Гледа ли днес? — попита червенокосата.

Брюнетката поклати глава.

— Всички в офиса бяха залепнали за екраните и гледаха. Аз не можах. Щеше да ми се догади. Не мога да повярвам, че по интернет се случват такива неща.

— А ти гледа ли го? — обърна се барманът към червенокосата.

Тя кимна.

— И големият въпрос — гласува ли? — добави той.

Жената прибра косата си зад ухото и поклати глава.

— Не. Никога не бих го направила. А ти?

Барманът погледна брюнетката и после отново червенокосата.

— Ами… не. Но гледах.

От мястото, където стоеше Хънтър, беше лесно да изтълкува жестовете им. И двамата лъжеха.

Мобилният му телефон светна и затрака върху покривката на масата пред него. Той се намръщи, като видя името на екрана, и после отговори:

— Мишел?

— Робърт, извинявай, че ти се обаждам толкова късно и извън работно време.

Той погледна часовника си.

— Не е толкова късно и аз нямам работно време от… Никога не съм имал.

Тя започна да казва нещо друго, но спря по средата на думата.

— Това „Блек Стоун Чери“ ли са?

Хънтър се заслуша в музиката. Песента се наричаше „Обвини бум-бум“.

— Да — отвърна той. — Знаеш ли тази група?

Мишел едва не се задави, като чу въпроса.

— Дали знам „Блек Стоун Чери“? Шегуваш ли се? Гледала съм ги на живо пет пъти. Къде си?

— В бар-грил „Рейнбоу“ на Сънсет Стрип.

— Сериозно? Това е един от любимите ми барове в Лос Анджелис. Имаш ли нещо против, ако дойда при теб?

Робърт погледна почти празната си чаша.

— Абсолютно нищо. Току-що започнах.