Един по един

118.

На другия ден

Пред дома на Гарсия

17:00 часа

Докато паркираше колата си, Хънтър видя Карлос, който излизаше от преддверието на сградата и носеше куфар.

Капитан Блейк беше заповядала на двамата да си вземат две седмици отпуск.

— Искаш ли помощ? — попита Робърт, като слезе от колата.

Гарсия вдигна глава и се усмихна.

— Не, ще се справя. Защо жените винаги претъпкват куфарите?

Приятелят му нямаше отговор на този въпрос.

Карлос отвори багажника, сложи куфара вътре и се обърна към партньора си. Знаеше, че Робърт е прекарал част от следобеда в Калифорнийския болничен медицински център на Саут Гранд Авеню.

— Някакви новини? — попита той.

— Лекарите току-що я бяха оперирали отново — отвърна Хънтър. — Втора операция за по-малко от двайсет и четири часа. — Беше мрачен и тъжен. — Смятат, че тя ще трябва да претърпи още няколко операции през следващите месеци, но по-голямата част от обезобразяването й е необратима.

Гарсия прокара пръсти през косата си.

— Не е било повреда, Карлос — добави Робърт.

Той го погледна.

— Спирането на телената маска — поясни Хънтър.

— Не е било повреда. Греъм Фишър я е програмирал така. Той излъга, когато ми каза, че вратата ще се отвори след пет минути и дотогава тя ще бъде мъртва.

— Откъде знаеш? Фишър направи ли самопризнания?

— Не. Той не говори… все още. Но аз знам, че Греъм е искал това. Не я е искал мъртва. Искал я е обезобразена. — Облегна се на колата, паркирана до хондата на Карлос. — „Ако моето лице беше толкова уродливо, щях да се самоубия отдавна. В Лос Анджелис остана един противен изрод по-малко. Ако всички отблъскващи, прецакани ученици, които не могат да се справят с проблемите си, направят същото и се хвърлят отнякъде, Лос Анджелис ще бъде по-хубаво място.“

Гарсия се намръщи.

— Тя е качила тези думи в интернет — добави Хънтър. — Отнасят се за сина на Греъм Фишър.

— Мамка му! — прошепна Карлос.

— Греъм я е искал обезобразена, за да преживее това, което е преживял синът му. Искал е да я научи какво е другите да те зяпат, да ти се подиграват, да говорят зад гърба ти, да те обиждат и да се държат с теб като с чудовище до края на живота ти. Това е било последното му отмъщение, не смъртта й. — Отмести поглед и поклати глава. — Въпреки че го хванахме, той победи. В края на краищата получи каквото искаше.

— Не — възрази Гарсия. — Последното му отмъщение беше твоята смърт, забрави ли? А това не се случи. Сега Греъм Фишър ще изгние в затвора. Никога няма да излезе от там. — Карлос спря, за да си поеме дъх. — Това обаче не може да промени факта, че хората гласуваха, Робърт. — На лицето му се изписа възмущение. — Обикновени хора, седнали в домовете си, в офиси, кафенета, училища… — Поклати глава. — Те гласуваха. За разлика от предишните два пъти Греъм им даде възможността и властта да спасят нечий живот и голям брой от тях не избраха да го направят. Те избраха да осъдят на смърт съвършено непознат човек само за да гледат и да се забавляват. Човешки живот срещу малко развлечения. Как ти звучи тази сделка?

Хънтър въздъхна.

— Няма два начина да гледаме на това, Робърт. Извратено е. Някои хора са загубили представа за всичко. Особено колко ценен е животът.

Дългото мълчание на Хънтър каза на Гарсия, че партньорът му е съгласен с него.

— Как е Ана? — попита Робърт.

— Жива благодарение на теб.

Той не каза нищо.

Карлос си пое дълбоко дъх.

— Потресена и все още леко замаяна от опиатите, които й е дал Греъм. Но, от друга страна, това е било благословия. Тя не си спомня какво се е случило, след като е била упоена. Ако беше в съзнание по време на цялото изпитание вчера, психическата травма щеше да бъде много по-голяма от онова, което вече ще трябва да превъзмогне. Ти знаеш това по-добре от всеки друг.

Следващите няколко секунди бяха неловки.

— Е, къде ще ходиш? — попита Робърт.

— Ще отидем на гости при роднини в планините на Орегон — отвърна Гарсия. — Ще се махнем от всичко за известно време. Ще бъде хубаво да изведа Ана от този град. Ще бъде приятно да бъдем само двамата за две седмици… Без никой да ни досажда… Без телефонни обаждания посред нощ…

Отново настъпи неловко мълчание.

— Ще се върнеш ли? — попита Хънтър.

Карлос разбра, че партньорът му има предвид специалния отдел „Убийства“, и се замисли.

— Ще се върна в полицията — най-после отговори, — но ще трябва да реша дали мога да се върна в този отдел.

Хънтър не каза нищо.

— Ще бъда откровен с теб — продължи Гарсия и го погледна в очите. — Никога не съм бил толкова уплашен, колкото вчера, Робърт. Ана винаги е била всичко за мен. Без нея аз съм нищо. Винаги съм се страхувал да не я загубя. Но ти знаеш за какъв вид страх говоря, нали? Онзи вид, който изпитват всички влюбени. — Поклати глава. — Но не и вчера. Като видях Ана завързана за онзи стол, с пистолет, опрян в главата й, страхът ми се превърна в реалност. Накара ме напълно да осъзная колко крехка и уязвима всъщност е тя. И двамата с теб знаем, че единствената причина животът й да бъде изложен на опасност, беше, защото аз съм детектив от специален отдел „Убийства“. С други думи, аз застраших живота й с професията си.

Хънтър мълчаливо гледаше партньора си.

— Знаеш, че заплахите за моя живот не ме вълнуват. Не ми пука дори да ме приковат за разпятие. Но сега за пръв път заплахата засегна Ана и няма да те лъжа, Робърт. Това ме накара да преосмисля нещата. Да преосмисля приоритетите си.

Хънтър знаеше, че ще стане така.

— Бях толкова уплашен, че не разсъждавах трезво — призна Гарсия. — Ако вместо теб бях аз в онази стая вчера, мисля, че нямаше да съзра възможността, която ти видя, и дори да я бях съзрял, мисля, че нямаше да имам смелостта да се възползвам от нея. Щях да се застрелям, за да спася Ана.

Робърт не каза нищо и мълчанието продължи няколко секунди.

— Но в момента няма да взимам никакви решения — добави Карлос. — Нещата все още са твърде пресни в паметта ми и следователно не разсъждавам съвсем трезво. — Той се усмихна храбро. — Почивката ще ми се отрази добре. Ще ми даде възможност да проясня съзнанието си и да подредя мислите си. И на теб ще ти се отрази добре. Ще ходиш ли някъде?

Хънтър повдигна рамене.

— Още не съм решил, но може би ще отида в Хавай.

Карлос се усмихна.

— Това наистина ще ти се отрази добре.

Робърт също се усмихна.

— Да, нуждая се от почивка.

— Каквото и да реша, ти ще научиш пръв, партньоре.

Хънтър кимна.

Гарсия неочаквано пристъпи към него и го прегърна така, сякаш никога повече нямаше да го види.

— Благодаря ти за онова, което направи вчера, Робърт. Благодаря ти, че спаси Ана.

Хънтър се усмихна смутено.

— Защо не се качиш? Знам, че Ана много ще се зарадва да те види.

— Чакай малко. — Робърт бързо се върна при колата си, взе букет бели и жълти рози от предната седалка и влезе след Карлос в сградата.

Беше сигурен в едно. Каквото и решение да вземеше Гарсия през следващите две седмици, щеше да е правилно.