Един по един

111.

Робърт се огледа наоколо, бързо преценявайки какъв да бъде следващият му ход. На отсрещната страна на улицата имаше универсален магазин със собствен частен паркинг отзад. В момента от магазина излизаше дебел мъж, който носеше голяма чанта и доволно ядеше шоколадов десерт. Хънтър се приближи до него, докато мъжът отключваше вратата на своя шевролет.

— Извинявайте, но колата ви ми трябва — забързано каза Робърт и показа полицейската си значка и служебната карта.

— Какво? — дъвчейки попита човекът, погледна документите на Хънтър и се втренчи в очите му.

— Това е полицейски спешен случай и се налага да взема колата ви.

Мъжът преглътна с усилие онова, което беше останало в устата му, и звучно млясна.

— Шегуваш ли се? Конфискуваш колата ми? Такива тъпотии се случват само във филмите.

— Е, тези тъпотии току-що станаха реалност.

— Бъзикаш се. — Мъжът се огледа наоколо, сякаш очакваше да види камера, скрита някъде. Снимат ли ме в момента?

— Не.

— Онази кучка бившата ми жена ли те накара да го направиш?

— Боя се, че не познавам онази кучка бившата ви жена, и нямам време да споря. Наистина се нуждая от колата ви.

— За нищо на света. Наистина ли си ченге? Истинска ли е значката? Дай да я видя пак.

— Истинска е, уверявам ви. Както и това. — Хънтър разтвори якето си, така че мъжът да види пистолета му.

— А сега бихте ли ми дали ключовете на колата си, моля?

— По дяволите — изруга мъжът и му даде ключовете. — Сега как ще се прибера у дома?

Робърт вече не го слушаше. Скочи в колата, включи двигателя и потегли с изсвирване на гумите.

Излезе от паркинга, зави наляво по Източна четвърта улица и се отправи към магистралата „Голдън Гейт“.

— Страхотна импровизация, детектив — чу се гласът на убиеца в слушалката.

— Греъм, чуй ме. Вече не е необходимо да правиш това.

— Така ли, детектив Хънтър?

— Да — убедено отговори Робърт. — Всички разбираме, че си ядосан и обиден. Разбираме, че всички хора, които си търсил — Кевин Лий Паркър, Кристина Стивънсън и Итън Уолш… — Хънтър използва имената им, за да придаде човешки облик на жертвите в очите на Греъм Фишър. — Всичките по един или друг начин са направили още по-трудно да се справиш с ужасната болка от загубата на сина ти, но отмъщението няма да прогони болката.

— По-трудно? — прекъсна го Греъм и се изсмя презрително. — Те я опорочиха. Дадоха възможност на всеки изрод да превърне в шега живота на моя син и смъртта му. Възможност да му се подиграват дори след като си отиде от този свят. Обществото се е превърнало в нещо неузнаваемо, детектив. Чудовище, което не уважава и не го е грижа за живота на никого. Чудовище, чиито ценности са преобърнати. Не ти ли го доказах, детектив? Не видя ли с очите си как хората гласуваха как да бъде убито друго човешко същество, съвършено непознат, за когото не знаеха нищо, сякаш беше игра? Говорим за реални хора, които искат да гледат на екраните си как реални хора умират на живо само за да се забавляват. Колко ненормално е това, детектив Хънтър?

— Разбирам, Греъм.

— Не, не, не — отново го прекъсна Фишър, повишавайки тон. — Не ми казвай, че разбираш, защото не разбираш. И не ме обиждай, като се опитваш да ме разубедиш с психологическите си щуротии. Няма да стане. Уверявам те. Умът ми е много по-силен от твоя, детектив. — Последва кратко мълчание, но преди Хънтър да успее да каже нещо, Греъм заговори отново. Тонът му пак беше спокоен и тих. — Но погледни оптимистично на нещата. Щом дойдеш тук, всичко ще свърши… И за двама ни. Имаш петдесет и три минути, детектив. И през следващите петдесет и три минути не искам да чуя нито една дума от теб. Ако кажеш нещо, всяка дума ще означава, че тя ще загуби по един пръст. Ако пръстите свършат… ами… ще започна да режа нещо друго. Ясно ли е?

Мълчание.

— Ясно ли е, детектив Хънтър?

— Да.

Робърт имаше чувството, че следващите петдесет и три минути продължиха цяла вечност. Той си представи различни сценарии какво ще се случи, след като стигне до мястото. Никой от тях не завършваше добре.

Греъм беше изчислил пътуването, взимайки предвид препятствията, които поднасяше уличното движение в Лос Анджелис по това време на деня, с прецизността на ракетен инженер, защото Хънтър стигна до уединеното място в Силмар, квартал в далечния северен край на Лос Анджелис, точно за петдесет и две минути. Той не се изненада от точността на Греъм. Колкото и нахакано да говореше, мъжът не искаше Хънтър да се провали, защото планът му за отмъщение нямаше да бъде завършен напълно без последното име в списъка му с жертви — Робърт Хънтър.

Когато Хънтър стигна до Силмар, денят преваляше над хълмовете на Холивуд и небето придобиваше бледокафеникав оттенък.

Адресът, който му беше казал Греъм, го заведе до усамотен път близо до хиподрума в Силмар, в подножието на хълмовете на националния парк на Лос Анджелис. Там имаше само два малки склада и стара, неизползвана конюшня. Греъм беше казал на Хънтър да отиде зад главната сграда на конюшнята, където ще намери втора постройка с висок покрив.

— Виждам, че пристигна — наруши потискащото мълчание по телефона Греъм точно когато Робърт спря колата. — Вратата е отключена. Влизай, детектив Хънтър. Всички те чакаме, но нямахме търпение и шоуто вече започна. Часовникът вече тиктака. И не ти остава много време.