Един по един

24.

Жената изглеждаше на двайсет и няколко години, с дълга, права, изрусена коса, която беше влажна, вероятно от пот. Имаше овално лице, пълни устни и дълбоки сини очи. Несъмнено беше плакала. Имаше малка черна бенка под долната си устна. Беше средна на ръст и само по лилави бикини и същия на цвят сутиен.

Гарсия почувства, че сърцето му ускори ритъма си.

Жената беше абсолютно вцепенена. Очите й бяха широко отворени и непрекъснато се стрелкаха насам-натам, сякаш търсеха нещо. Тя постоянно въртеше глава наляво и надясно, опитвайки се да разбере къде се намира и какво й се случва. Устните й трепереха и, изглежда, й беше трудно да диша. Лежеше, но движенията й бяха ограничени, но не защото беше завързана, а защото беше затворена в нещо като прозрачна кутия от стъкло или от пластмаса, или подобен материал, но много по-малък от контейнера, който беше използвал убиецът за първата си жертва. Жената имаше само дванайсет-тринайсет сантиметра пространство от всяка страна и може би седем-осем сантиметра над главата.

— Това стъклен ковчег ли е? — Гарсия погледна партньора си, който едва забележимо повдигна рамене.

Хънтър отвори екрана на приложението за запис, което беше помолил да му инсталират от отдел „Информационни технологии“, и започна да записва предаването.

Ако стъкленият ковчег беше поставен на пода, камерата, предаваща образа, беше точно над него, сложена леко диагонално. Но детективите виждаха жената само до кръста. Краката й бяха извън кадър.

Жената изпадна в паника и като обезумяла започна да удря с юмруци и да рита стъклените стени, които обаче бяха твърде дебели. Тя се разпищя с всички сили. Вените на врата й сякаш щяха да се пръснат, но двамата детективи не чуваха звук.

— Какво е това? — попита Хънтър и посочи екрана.

Едва тогава Карлос забеляза края на нещо, което приличаше на голяма черна тръба, дванайсет-тринайсет сантиметра в диаметър, прикрепена за едната страна на стъкления ковчег.

Карлос присви очи и се втренчи в екрана.

— Не знам. Може би отдушник.

— Добре — каза мъжът по телефона. Гласът му прогърмя от високоговорителя и изпълни стаята с още по-голямо напрежение. — Какво ще кажеш, детектив? Да започнем ли шоуто? Този път обаче правилата са променени. Гледай екрана.

Изведнъж най-отдолу на картината се появи думата ВИНОВНА, написана с главни букви. Секунда по-късно на половината разстояние от долния десен ъгъл се появи думата ПОГРЕБАНА, последвана от нула и зелен бутон. Точно под нея се изписа думата ИЗЯДЕНА, също последвана от нула и втори зелен бутон. Буквите ВШУ и поредицата от числа 678 в горната част на екрана проблеснаха два пъти като предупреждение и после изчезнаха.

— Какво става, по дяволите? — зачуди се Гарсия.

Робърт беше затаил дъх.

— Това е гласуване.

— Какво?!

Мъжът по телефона се засмя. Чуваше ги, докато разговарят.

— Брей, бързо схващаш, детектив. Напълно заслужаваш славата си. Да, гласуване е. Защото този път сме на живо по интернет.

Карлос неспокойно прокара пръсти по дългата си коса.

— Много мислих — продължи непознатият — и реших, че ще бъде много по-забавно, ако позволим и на други да участват, не смяташ ли? Ето защо днес всеки, който гледа, може да гласува. Трябва само да натисне бутона. — Той млъкна за ефект. — И ето как ще го направим, детектив. Печели първият метод на умъртвяване, който получи хиляда гласа. Звучи забавно, нали?

— Защо го правиш? — попита Хънтър.

— Току-що ти казах. Защото звучи забавно, не си ли съгласен? Но ето какво ще ти кажа, детектив. За да го направим още по-забавно, ще й дам шанс да живее. Нека бъде надпревара с времето, какво ще кажеш? Ако не получа хиляда гласа за единия метод… да речем за… десет минути, обещавам, че ще я освободя невредима. Как ти звучи?

Робърт изпусна затаения си дъх.

— Аз мисля, че звучи справедливо, а ти?

— Моля те, не го прави — каза Хънтър, но мъжът не му обърна внимание.

— Искаш ли да гласуваш пръв, детектив Хънтър? — Непознатият се засмя и не дочака отговор. — Не мисля. Но за нея все още има надежда. Сайтът току-що излезе онлайн. Може би няма да го види никой или дори да го видят, няма да гласуват. Кой знае? Но поне ще изживеем десет много вълнуващи минути.

В долния ляв ъгъл на екрана се появи електронен часовник, който започна да отброява времето — 10:00, 9:59, 9:58…

Изведнъж нулата под ПОГРЕБАНА се превърна в единица и после много бързо в двойка.

Мъжът по телефона се засмя гръмогласно:

— О, не бях аз. Кълна се. Не лъжа. Предполагам, че надпреварата започна.

И после линията прекъсна.