Един по един

110.

Хънтър се спусна по стълбите като влак-стрела, профуча през коридора и дневната и изскочи от къщата за три секунди.

Двамата полицаи, които стояха до верандата на къщата, се стреснаха. Бяха им необходими две секунди, за да преодолеят първоначалния си шок и да реагират. Инстинктивно посегнаха към пистолетите си, а после бързо се завъртяха и притеснено се прицелиха в отворената врата и празната дневна отвъд нея.

— Какво… Какво става? — с нервен глас попита единият.

— Не знам, мамка му — отговори другият, устоявайки на желанието си да погледне улицата зад него, за да види къде е отишъл Хънтър. Ако ги грозеше някаква заплаха, тя идваше от къщата, а не от улицата.

Изминаха пет секунди, но не се случи нищо.

Двамата полицаи започнаха да протягат вратове, опитвайки се да надникнат в къщата.

— Виждаш ли нещо? — попита първият.

— Нищо.

След две секунди първият полицай се приближи до вратата и погледна вътре. Вторият полицай зае позиция да го прикрива.

— Там няма нищо.

— Какво става? — Вторият полицай прибра в кобура оръжието си и се обърна да види къде е Хънтър, но не го видя. — Какво беше това, по дяволите? — Онзи детектив от отдел „Убийства“ току-що излетя на улицата, сякаш задникът му гореше.

Първият полицай повдигна рамене и също прибра оръжието си.

— Къде е той?

— Изчезна. Бягаше по-бързо от Юсейн Болт.

— Може би е превъртял. Случва се често с детективите от отдел „Убийства“. И без това трябва да си луд, за да постъпиш в този отдел.

Хънтър използва задна уличка, за да мине напряко през Саут Чикаго Стрийт. Стигна до главната улица, зави наляво и хукна с всички сили. В главата му се въртяха милиони въпроси, но той нямаше време да мисли за тях.

Беше на три преки от църквата „Света Мария“, когато погледна часовника си. Имаше по-малко от три минути да стигне до мястото.

На следващото кръстовище — на Източна шеста улица — не обърна внимание на колите, нито на червения светофар за пешеходци.

Шофьорът на бял микробус, който караше на изток, го видя твърде късно, когато се изпречи пред микробуса му. Той удари спирачки и почти веднага намали скоростта, но не беше достатъчно бърз. Робърт се блъсна в предницата на микробуса, падна на една страна на земята и удари лявата си ръка и рамото.

— Какви ги вършиш, да ти го начукам? — изкрещя шофьорът и изскочи от микробуса. — Да се претрепеш ли искаш, откачалко?

Хънтър се претърколи два пъти и бързо запълзя, опитвайки да се изправи. Краката му най-после намериха необходимото сцепление и той стана.

— Не видя ли червения светофар, смахнат… — продължи шофьорът, но докато Хънтър се движеше, видя кобура с пистолета му под мишницата. — О, всичко е наред, пич — каза той със съвсем не толкова агресивен тон, отстъпи крачка назад и вдигна ръце. — Грешката е моя. Трябваше да внимавам повече. Добре ли си?

Робърт дори не го погледна. Разблъска малката тълпа любопитни, които вече се бяха събрали на тротоара, и побягна.

Беше се справил доста добре с падането, но при сблъсъка с микробуса беше ударил дясното си коляно. Болката го пронизваше с всяка стъпка, принуждавайки го да забави крачка и да куца. Но вече не беше далеч. Виждаше камбанарията на църквата „Света Мария“ в края на улицата.

Задъхан и с наранено коляно, Хънтър успя да стигне до пресечката за 6:53 минути, но там нямаше никого.

— Какво е това, по дяволите? — изпухтя той и извади телефона си.

Нямаше нови съобщения, нито обаждания.

Изневиделица пред него спря жълто такси. Шофьорът смъкна стъклото и попита:

— Ти ли си Робърт Хънтър?

Той кимна с озадачено изражение на лицето.

— Ето ти телефона, пич. — Шофьорът му подаде стар, подобен на тухла мобилен телефон със слушалка, която вече беше включена.

— Какво?

Шофьорът повдигна рамене.

— Виж, човече, един тип ми плати двеста кинта да донеса телефона на това място, точно в този час и да го дам на някой си Робърт Хънтър. Ти си, нали? Затова ето ти телефона.

Телефонът започна да звъни и стресна шофьора.

— Мамка му. — Той подскочи на седалката и после отново вдигна ръка. — Не е за мен.

Хънтър грабна телефона, пъхна слушалката в ухото си и отговори.

— Чудесно — каза обаждащият се. — Ти успя. А сега дай твоя телефон на шофьора на таксито. — Гласът му звучеше малко по-различно от предишните обаждания. Робърт знаеше, че това е, защото вече не използва електронно устройство, за да го преправи. Вече не беше необходимо.

— Какво? — попита детективът.

— Чу ме. Вземи този телефон и дай твоя на шофьора на таксито. Вече няма да ти трябва. Направи го или тя ще умре.

Робърт много добре знаеше какво прави Греъм — искаше да се отърве от джипиеса на полицейския телефон и всякакви други трикове и предупредителни сигнали, които той можеше да задейства с докосването на един бутон.

Робърт се подчини на заповедта.

Таксиметровият шофьор вдигна стъклото и бързо потегли.

— А сега имаш точно шейсет минути да стигнеш до адреса, който ще ти кажа. Не използвай колата си. Не използвай полицейска кола. Не взимай такси. Импровизирай. Не го ли направиш, убийството започва. Ако не дойдеш дотук за шейсет минути, убийството започва. Ако затвориш телефона през следващите шейсет минути, убийството започва. Ясен ли съм?

— Да.

Мъжът каза на Хънтър адреса.

— Тръгвай. Броенето започва… сега.