Един по един

94.

С настъпването на вечерта дъждът заваля силно, придружен от гръмотевици и светкавици над океана, а после се превърна в равномерен, досаден ръмеж. Бурята премина и температурата спадна с няколко градуса, придавайки на нощта неудобен хлад, абсолютно неприсъщ за град като Лос Анджелис.

До края на следобеда Хънтър и Гарсия бяха получили справките за телефонните разговори на Кристина Стивънсън и Итън Уолш. Бяха само за три месеца и никоя от двете жертви не се беше обаждала на другата през този период. Поне не по мобилните телефони. Робърт беше принуден да поиска нови справки, този път за една година назад, но щяха да ги получат най-рано след един ден.

Вместо да се прибере вкъщи и да прекара още една нощ борейки се с мислите и безсънието си, той реши отново да отиде в апартамента на Кристина Стивънсън. Със сигурност знаеше, че тя е била отвлечена от дома си, а местата на отвличане, като всяко друго местопрестъпление, винаги можеха да предложат повече, отколкото само физически доказателства. Робърт притежаваше дарба за тълкуването им и може би когато отидеше там сам, далеч от всякакви дразнители, щеше да види нещо, което е пропуснал.

Той стоя два часа в дома на Кристина, предимно в спалнята. Опита се да си представи какво се е случило в онази нощ и се постави на мястото на образите, които изплуваха в съзнанието му.

Хънтър застана зад завесата на цветя в спалнята на Кристина, където смяташе, че се е крил убиецът. Знаеше, че убиецът не я е нападнал веднага щом е влязла в стаята, защото дрехите й бяха на пода заедно с чаша и бутилка шампанско. Беше се почерпила сама. Съдейки по скъпото „Дом Руинар“, Кристина сигурно беше празнувала нещо. Вероятно статията й, която беше публикувана на първата страница на притурката в онази неделя.

Убиецът търпеливо я беше наблюдавал или бе чакал идеалния момент да нанесе удара си, или се беше наслаждавал на шоуто, докато жената се е събличала. При всички случаи моментът бе дошъл, когато тя се беше вмъкнала под леглото, за да вземе часовника си, предположи Робърт. Имаше чувството, че докато е била под леглото, Кристина е забелязала обувките на убиеца, когато се е криел зад завесата. И после всичко се беше случило за миг. Убиецът бързо я беше измъкнал изпод леглото и бе сломил съпротивата й. Най-вероятно той беше носил спринцовка с подходяща доза феноперидин. Кристина се беше борила с всички сили, беше ритала и крещяла. Следите от борбата се виждаха го цялата стая, но убиецът беше силен, а опиатът — още по-силен.

Въпреки че пресъздаде мислено сцената и педантично вървя из апартамента, Хънтър не откри нови улики, нищо, което да отговори на множеството въпроси, които се въртяха в главата му.

Той излезе от жилището на Кристина и дълго седя в колата си. Чудеше се какво да направи и дали ще се приближат до убиеца, преди да отнеме още един живот. А Робърт беше сигурен, че той ще убие отново.

Погледна часовника си и реши, че все още не е готов да се върне вкъщи. Започна да шофира безцелно из града, без да търси нищо и без да се отравя в определена посока. Ярките неонови светлини и оживените улици в Западен Холивуд го накараха да се почувства малко пожизнен. Винаги беше приятно да гледа хора, които се усмихват, смеят се и се наслаждават на живота.

От там той кара на изток известно време, покрай езерото Ехо и бетонната грамада на стадиона на „Доджърс“, а после се насочи на юг през Централен Лос Анджелис. Изведнъж изпита желание да отиде на брега, да види океана и може би да повърви бос по пясъка. Обичаше морския бриз нощем. Напомняше му за родителите му и детството му. Едни по-щастливи времена. Хънтър зави на запад и се насочи към плажа в Санта Моника, като реши да не се движи по магистралите. Поне този път не бързаше за никъде.

Подмина завоя за моста на Четирийсет и пета улица и продължи по Саут Мишън Роуд. Познаваше улиците като апартамента, в който живееше, и не поглеждаше табелите, особено голямата над главата му.

И после се случи, подобно на своеволно домино, което изведнъж е загубило равновесие и плочките падат една върху друга, създавайки верижна реакция. Секунда по-късно, докато подсъзнанието му общуваше със съзнанието, в главата на Робърт прозвуча предупредителна аларма. След още една милисекунда мозъкът му изпрати сигнал до мускулите в тялото му чрез нервната система. В него като приливна вълна нахлу адреналин и Хънтър най-после удари спирачки. Колата му свърна наляво и после рязко спря по средата на пътя. Робърт извади късмет, че зад него нямаше друго превозно средство.

Той изскочи от колата с бързината на куршум. Дъхът секна в гърлото му, когато погледът му се съсредоточи върху големия зелен пътен знак, под който току-що беше минал. Умът му работеше с хиляди километри в час, търсейки спомени и опитвайки се да ги постави на местата им. Когато започна да си спомня, умът му раздели спомена на картини и той усети, че по гърба му полазват ледени тръпки.

— Не може да е това — промълви, но думите му нямаха голямо значение, защото колкото повече си спомняше, толкова повече се затвърждаваше убедеността му.

Всички улики, които им беше оставил убиецът, бяха реални.