Един по един

3.

Детективите бяха приковали погледи в екраните на компютрите си, опитвайки се да проумеят сюрреалистичната картина, която показваше голям, прозрачен квадратен контейнер. Изглеждаше направен от стъкло, но можеше да е и от перспекс или друг подобен материал. Хънтър предположи, че всяка страна е приблизително широка метър и половина и висока най-малко метър и осемдесет. Контейнерът беше отворен — нямаше капак — и вероятно беше направен от човешка ръка. Четирите стени бяха свързани с метални рамки и дебели бели херметици. Цялото нещо приличаше на подсилена душ-кабина. Вътре имаше две метални тръби с диаметър седем-осем сантиметра, едната вляво, а другата вдясно, простиращи се от пода до върха. Тръбите бяха осеяни с дупки, не по-големи от диаметъра на обикновен молив. Две неща обаче безпокояха Хънтър. Едното беше фактът, че образът, изглежда, се предаваше на живо, а другото — онова, което се намираше в средата на контейнера, точно между двете метални тръби.

Завързан за тежък метален стол, там седеше бял мъж на възраст между двайсет и пет и трийсет години. Косата му беше светлокестенява и подстригана късо. Беше само по боксерки на райета. Мъжът беше възпълен, със закръглено лице, пухкави бузи и дебели ръце. Потеше се обилно и въпреки че не изглеждаше ранен, на лицето му беше изписан неподправен ужас. Очите му бяха широко отворени и той бързо си поемаше дъх през кърпата, завързана на устата му. Съдейки по бързите движения на корема му, Хънтър видя, че човекът почти хипервентилира. Мъжът трепереше и се оглеждаше наоколо като объркана и уплашена мишка.

Образът беше обагрен в зеленикаво и това означаваше, че камерата има обектив за нощно виждане. Мъжът явно седеше в тъмно помещение.

— Реално ли е това? — прошепна Карлос на Робърт, закривайки с ръка телефонната слушалка.

Хънтър повдигна рамене, без да откъсва очи от екрана.

Сякаш по подаден сигнал човекът на телефона наруши мълчанието:

— Ако се питаш дали това е реално, детектив, нека ти покажа.

Камерата се насочи надясно към безлична тухлена стена, където беше монтиран кръгъл стенен часовник, който показваше 14:57. Робърт и Карлос погледнаха часовниците си — 14:57. След това камерата се спусна надолу и се фокусира върху вестника, поставен на пода до стената и показа в едър план първата страница и датата. Вестникът беше сутрешният брой на „Ел Ей Таймс“.

— Е, доволен ли си? — попита мъжът по телефона.

Камерата отново се съсредоточи върху човека в контейнера. Носът му беше започнал да тече, а по лицето му се търкаляха сълзи.

— Контейнерът, който виждаш, е направен от подсилено стъкло, достатъчно здраво да устои на куршум — обясни непознатият с леденостуден тон. — Вратата има абсолютно сигурен заключващ механизъм и херметическа пломба. Отваря се само навън. Накратко, мъжът, когото виждаш на екрана си, е затворен вътре и не може да излезе.

Уплашеният човек в контейнера погледна право към камерата. Хънтър бързо натисна клавиша „Принтирай“ и запамети десктопа в буферната област на компютъра си. Надяваше се, че сега разполага със снимка на лицето на жертвата и ще може да установи самоличността й.

— Причината да ти се обадя, детектив, е, че се нуждая от помощта ти.

Мъжът на екрана започна да диша тежко. Тялото му се обля в пот. Всеки момент щеше да изпадне в паника.

— Добре, да не се вълнуваме — отвърна Робърт, като се стараеше гласът му да звучи спокойно, но авторитетно.

— Ще направя всичко, за да ви помогна. Само ми кажете как.

— Ами… може да решиш как да умре този човек.