Един по един

79.

След предаването по интернет Гарсия се обади на Ана, която беше на работа. Тя беше добре. Не знаеше нищо за случилото се преди малко, но скоро щеше да научи. Той не можеше да направи нищо по въпроса. Само искаше да се увери, че Ана е добре. Затвори телефона, отиде в тоалетната, заключи се в кабинката и повърна.

Хънтър седеше зад бюрото си и правеше всичко възможно да събере мислите си, докато се бореше с неудържимото желание да повърне. Знаеше, че трябва отново да изгледа цялото предаване, може би няколко пъти, но още не можеше да се насили да го направи. В момента имаше нужда да излезе от кабинета.

Две минути по-късно Робърт и Карлос бяха долу и разговаряха със старшия сержант, който отговаряше за претърсването на парка „Сити Хол“ и улиците в непосредствена близост до Главното управление на полицията.

— Засега намерихме само боклуци — съобщи сержантът, раздразнен, че са му възложили задачата да рови из отпадъци. Той беше дежурил на рецепцията през целия ден и нямаше представа какво се е случило преди по-малко от петнайсет минути. — Всевъзможни опаковки — продължи сержантът с ироничен тон — от бургери, сандвичи, десертни блокчета, кексчета — какво ли не. Събрахме купища тенекиени кутии, бутилки и картонени чаши от кафе.

Хънтър го слушаше, но оглеждаше парка, улиците и сградите около него. Беше сигурен, че убиецът все още е наоколо. Убиецът се гордееше твърде много с извършеното, за да си тръгне, без да се наслади на резултата от дръзкия си номер да се обади от място близо до Главното управление на полицията и може би да остави нещо, което ченгетата да намерят. Психопат или не, това би му се понравило. Принципът е същият, както когато човек изненада някой друг с подарък, който дълго е правил или избирал. Истинското задоволство идва, когато гледаш реакцията на човека, докато разопакова подаръка.

„Да — помисли си Робърт, — убиецът наблюдава. Той е наблизо. Няма съмнение. Но къде?“

Очите му продължиха да търсят, но натовареният час на деня току-що беше започнал. Хората излизаха от работа и се отправяха към домовете си. По улиците и в парка имаше твърде много хора, твърде много обществени сгради обграждаха района и имаше твърде много места, откъдето някой лесно можеше да наблюдава парка, без да изглежда подозрителен или да го забележат. В центъра на Лос Анджелис убиецът не би намерил по-добро място от парка „Сити Хол“ за онова, което си беше наумил. А местоположението на парка на отсрещната страна на улицата срещу Главното управление на полицията беше идеална премия.

Сержантът извади носна кърпа от джоба на панталоните си и избърса потното си чело.

— Слагаме в пликче за веществени доказателства всеки боклук и знаете ли защо? — Той не изчака отговор. — Защото никой не ни каза какво точно да търсим там, по дяволите, и ако е опаковка от дъвка и го пропуснем, моят задник ще се пече на огъня, а аз нямам намерение да губя пенсията си заради тази тъпотия. Вие го искате, затова прегледайте боклуците. Желая ви успех.

Радиопредавателят, закачен на колана на корема му, изпращя силно и после се чу тънък глас:

— Сержант… мисля, че… тук.

Той взе предавателя и щракна бутона „Говори“.

— Не чух нищо, полицай. 10–1. Повтори.

Двамата детективи знаеха, че 10–1 е полицейският код за „лошо приемане“.

Отново се разнесе пращене.

Сержантът се премести от другата страна на Хънтър и Гарсия.

— Казах, че мисля, че открих нещо тук, сержант — отговори полицаят. Този път думите му се чуха много по-ясно.

Сержантът инстинктивно погледна двамата детективи, за да провери дали са чули съобщението.

Те го бяха чули.

— Да ме вземат дяволите — рече. — Какво намери?

— Не съм съвсем сигурен, сержант.

— Добре. Къде си?

— В североизточния край на парка, до кофата за отпадъци.

Хънтър, Гарсия и сержантът се обърнаха и погледнаха в указаната посока. Те стояха до фонтан на Пътман, точно в средата на парка, недалеч от североизточния ъгъл, и видяха млад полицай, който стоеше до кофа за боклук и им махаше. Тримата бързо се отправиха към него.

Полицаят беше на двайсет и няколко години и, изглежда, наскоро беше завършил Академията. Имаше будни сини очи, пъпчиво, червендалесто лице и заострен като връх на молив нос. Носеше ръкавици и държеше компактна черна камера. Той поздрави всички, като кимна.

— Намерих това тук, сержант. — Посочи кофата за отпадъци вляво от него. — Беше пъхната в обикновен кафяв плик от сандвич. — Той даде камерата на сержанта, който й хвърли един поглед и я предаде на Хънтър.

— Ваша е — каза с незаинтересуван вид.

Робърт надяна ръкавици и взе камерата. От едната и страна пишеше „Сони Хендикам СХ250 HD“. Имаше екранче.

— Не знам какво точно търсим тук — обясни полицаят, — но това е чисто нова цифрова камера, която струва неколкостотин долара. Мястото й не е в боклука.

— Къде е пликът от сандвич, в който е била камерата? — попита Хънтър и ченгето веднага извади прозрачен найлонов плик за веществени доказателства.

— Всичко е опаковано и готово за лабораторията — отговори младият полицай. — Реших, че някой ще иска това да бъде отделено от останалия боклук.

Гарсия кимна одобрително на добрата работа на ченгето и после бързо огледа плика от сандвич.

Нямаше нищо. Никакви знаци, петна или нещо написано.

Двамата с Робърт отново насочиха вниманието си към камерата.

— Опита ли се да я включиш? — попита Хънтър.

Младият полицай поклати глава.

— Не е моя работа. Намерих я и веднага ви се обадих.

Робърт кимна. За миг се замисли дали да не занесе камерата право на криминалистите, но нямаше ясни доказателства, че камерата е оставена от убиеца.

Той отвори екранчето и се вцепени. Не беше необходимо да предава камерата на криминалистите, за да разбере. Пред него беше цялото потвърждение, от което се нуждаеше.