Един по един

4.

Детективите се спогледаха неспокойно. Карлос изключи обаждането и набра вътрешния код за връзка с оперативния отдел.

— Моля те, кажи ми, че сте определили местоположението на този мръсник — каза Гарсия веднага щом му отговориха от другия край на линията.

— Още не, детектив — отвърна жената от оперативния отдел. — Трябва ни още минута и нещо. Поддържайте разговора.

— Той вече не иска да говори.

— Близо сме, но ни трябва още малко време.

— Мамка му! — Карлос поклати глава и направи знак на партньора си да продължи да говори. — Кажете ми веднага щом научите нещо. — Затвори и отново се включи в разговора на Робърт.

— Огън или вода, детектив? — попита непознатият по телефона.

Хънтър се намръщи.

— Какво?

— Огън или вода? — повтори мъжът с развеселен тон. — Тръбите в стъкления контейнер, който виждаш на екрана си, могат да бълват огън или да го напълнят с вода.

Сърцето на Робърт заблъска в гърдите му.

— Избирай, детектив. Как искаш да го видиш да умира — от огън или от вода? Да го удавим ли или да го изгорим жив? — Думите не прозвучаха като шега.

Гарсия се размърда неспокойно на стола.

— Почакай — каза Хънтър, стараейки се гласът му да не потрепери. — Не е необходимо да го правиш.

— Знам, че не е необходимо, но искам да го направя. Ще бъде забавно, не мислиш ли? — Пълното безразличие в гласа на мъжа беше хипнотично.

— Хайде, хайде — измърмори Карлос през стиснати зъби, без да откъсва поглед от редицата лампички на телефона си. От оперативния отдел все още не се обаждаха.

— Избирай, детектив — заповяда непознатият. — Искам ти да решиш как да умре този човек.

Робърт не отговори.

— Предлагам да избереш едното, детектив, защото ти обещавам, че алтернативата е много по-неприятна.

— Знаеш, че не мога да взема такова решение…

— Избирай — изкрещя мъжът.

— Добре. — Гласът на Хънтър остана спокоен. — Не избирам нито едното от двете.

— Това не е възможност за избор.

— Възможност е. Нека поговорим за това за момент.

Непознатият се изсмя ядосано.

— Няма да стане. Времето за говорене свърши. Ако ти не избереш… аз ще го сторя. И в двата случая той ще умре.

На телефонния апарат на Гарсия започна да проблясва червена светлина. Той бързо се прехвърли на другата линия.

— Кажи ми, че го засякохте.

— Засякохме го, детектив — развълнувано отговори женският глас. — Той е в… — Тя млъкна за миг. — Какво е това, по дяволите?

— Къде е? — настоя Карлос.

— Какво става, по дяволите? — попита жената, но той знаеше, че тя не говори на него. От другия край на линията се чу неразбираем шепот. Нещо не беше наред.

— Говорете — повиши тон Карлос.

— Нещата се объркаха, детектив — най-после отговори жената. — Помислихме, че сме го засекли в Норуок, но сигналът изведнъж се прехвърли в Темпъл Сити и после в Ел Монте, а сега показва, че обаждането идва от Лонг Бийч. Той пренасочва сигнала на всеки пет секунди. Дори да го държим на телефона още един час, няма да можем да определим местоположението му. — Тя млъкна за миг. — Сигналът току-що се премести в Холивуд. Съжалявам, детектив. Този човек е много обигран и знае какво прави.

— Мамка му! — Гарсия отново се включи в разговора на Хънтър и поклати глава. — Той прехвърля сигнала — прошепна. — Не можем да го засечем.

Робърт затвори очи.

— Защо правиш това? — попита той мъжа по телефона.

— Защото искам — отвърна непознатият. — Имаш три секунди да избереш, детектив Хънтър. Огън или вода? Хвърли монета, ако се налага. Попитай партньора си. Знам, че той слуша.

Гарсия не каза нищо.

— Почакай — рече Хънтър. — Как да направя избор, когато не знам кой е онзи човек и защо си го затворил в контейнера? Разкажи ми за какво става дума.

Мъжът отново се изсмя.

— Ще трябва сам да разбереш, детектив. Имаш две секунди.

— Не го прави. Можем да си помогнем взаимно.

Карлос отмести очи от компютърния екран и се втренчи в партньора си.

— Една секунда, детектив.

— Хайде, разкажи ми — повтори Робърт. — Можем да обсъдим проблема и да намерим по-добро решение.

Гарсия затаи дъх.

— Решението е огън или вода, детектив. Времето изтече. Е, какво да бъде?

— Виж, сигурно има друг начин да…

ТРЯС! ТРЯС! ТРЯС!

Звукът изригна в телефоните на Хънтър и Гарсия толкова силно, че главите им отхвръкнаха назад, сякаш ги зашлевиха през лицата. Мъжът явно беше ударил слушалката в дървена повърхност три пъти, за да привлече вниманието им.

— Изглежда, не ме слушаш, детектив Хънтър. Приключихме с разговорите. Сега единствената дума, която искам да чуя от теб, е огън или вода. Нищо друго.

Робърт не отговори.

— Както искаш. Щом не желаеш да избереш, аз ще го направя. И сега избирам о…

— Вода — прекъсна го Хънтър с твърд глас. — Избирам вода.

Непознатият се изсмя развеселено.

— Знаех, че ще избереш вода, детектив.

Робърт мълчеше.

— Всъщност беше очевидно. Ти обмисли вариантите за избор и смъртта чрез удавяне ти се стори не толкова ужасна, по-хуманна, по-малко болезнена и по-бърза, отколкото да изгориш жив, нали? Но виждал ли си как се дави човек, детектив?

Мълчание.

— Виждал ли си отчаянието в очите на човек, който затаява дъх, колкото по-дълго може, съзнавайки, че смъртта е около него и се приближава бързо?

Хънтър прокара пръсти през късата си коса.

— Виждал ли си как удавникът трескаво и озадачено се оглежда наоколо, търсейки чудо, което не е там? Чудо, което никога няма да стане?

Робърт продължаваше да мълчи.

— Виждал ли си как тялото се гърчи конвулсивно, сякаш го умъртвяват с електричество и човекът най-после се е отказал от всякаква надежда и поема първата глътка вода? Как очите му сякаш ще изскочат от черепа, докато водата нахлува в белите му дробове и той бавно започва да се задушава? — Мъжът нарочно започна да диша тежко. — Знаеш ли, че е невъзможно да затвориш очи, когато се давиш? Това е машинална моторна реакция, когато мозъкът изпитва кислороден глад.

Гарсия пак отмести поглед към екрана на компютъра си.

Мъжът по телефона се изсмя още веднъж, този път кикот, с който изпуска напрежението.

— Продължавай да гледаш, детектив. Шоуто ще става все по-интересно.

Линията прекъсна.