Един по един

58.

Когато Хънтър се върна в Главното управление на полицията, Гарсия енергично търкаше очите си.

— Всичко наред ли е? — попита Робърт.

Карлос вдигна глава и дълбоко въздъхна.

— Току-що изгледах онзи филм — „Дяволът в мен“.

— Откри ли нещо? — Колегата му седна зад бюрото си.

Гарсия стана и започна да масажира врата си.

— Не мисля, че написаното от убиеца в спалнята на госпожица Стивънсън се отнася за филма.

Робърт го погледна.

— Както казах и преди, сюжетът се върти около млада жена, чиято майка е убила трима души, докато е била обсебена от демон. Най-много ме интересуваха убийствата и по-точно начините.

— Е, и?

— Няма прилика с нашия случай. Беше безумно нападение с нож. И трите жертви бяха заклани в една и съща къща, в една и съща нощ и в разстояние на няколко минути. След това филмът се фокусира върху дъщерята на жената, която присъства на няколко сеанса за прогонване на зли духове, за да се опита да разбере дали майка й наистина е била обладана от дявола, когато е извършила убийствата. Никой не е затворен в контейнер. Не се появяват оси или други насекоми. Никой не е потопен в алкална или киселинна баня, нищо не се излъчва по интернет и няма гласуване или избиране на метод за умъртвяване. Ако в посланието, което ни е оставил убиецът в спалнята на госпожица Стивънсън, има някакъв смисъл, думите не са свързани с филма.

Хънтър насочи вниманието си към таблото със снимките и фотоса на флуоресцентния отпечатък и се почеса по главата: „Дяволът в мен? Какво ли означава това, да му се не види?“

— Ами имейлите на госпожица Стивънсън? — попита. — Нещо ново?

Денис Бакстър от отдел „Компютърни престъпления“ беше качил имейлите на Кристина Стивънсън на външен твърд диск, сега свързан с компютъра на Гарсия. Вече можеха да ги четат на голям екран и да не се притесняват, че от „Ел Ей Таймс“ може да изтрият регистрацията й.

— Засега нищо, което бих могъл да нарека подозрително — отвърна Карлос, връщайки се на бюрото си. — Има размяна на бързи вътрешни имейли между госпожица Стивънсън и други репортери от „Ел Ей Таймс“ — шеги, клюки, обсъждания на статии… такива неща. Претърсвам всичките й имейли за съобщение, което не е дошло от адреса @latimes.com. Надявам се, че по този начин ще отделя личните от служебните й имейли. Засега не се появява нищо, но трябва да проверя още много. А ти?

Робърт му разказа за срещата си с Памела Хейс.

— Хей, чакай малко — рече Гарсия, вдигна ръка и го прекъсна, докато му разказваше за телефонните заплахи, които беше получавала Кристина. — Кой е този човек?

— Името му е Томас Полсън. Софтуерен милионер от Лос Анджелис.

— Софтуер? — Мускулите на челюстта на Карлос се свиха. Той вече пишеше името на Полсън в търсачката.

— Да, фирмата му беше една от първите, които създадоха интернет системи с бази — данни.

Гарсия отмести поглед от екрана.

— Кога намери време да го проучиш?

— Не съм го проучвал — отвърна Хънтър. — Чета много. Преди известно време прочетох статия в списание „Форбс“.

— А прочете ли статията, която Кристина Стивънсън е написала за него?

— Още не.

Карлос щракна на най-горния линк с резултатите от търсенето си, който го заведе в уебсайта на „Системи Полсън“, и бързо прегледа информацията на страницата „За нас“. Според написаното там Хънтър беше прав за всичко, фирмата на Полсън беше една от първите, които бяха разработили интернет системи с бази — данни и сега беше една от водещите в света. Системите й се използваха от компании в цялото земно кълбо.

— За него ли говорим? — попита Гарсия. — Той наистина е човек, който добре се ориентира в киберпространството.

— Вероятно ще обсъдим и него, но още не. Първо искам да разбера колко зле му се е отразила статията на Кристина Стивънсън. Но дори тогава пак ще трябва да търсим връзка между Полсън и Кевин Лий Паркър. Може да е искал да отмъсти на госпожица Стивънсън заради статията, но как се вмества първата жертва в плана му за отплата?

Карлос не отговори.

Телефонът на бюрото на Робърт иззвъня и привлече вниманието му.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“.

По линията се чу изщракване.

— Ало?

— Детектив Хънтър — най-после каза човекът от другия край. Тонът му беше студен и спокоен като на лекар, който посреща пациент. — Радвам се, че си на бюрото си.

Когато Робърт чу гласа му, в стомаха му се образува празнота, усещане за вакуум, което мигновено се измести от безпокойство. Той стисна зъби и погледна Гарсия.

— Онлайн ли си? — попита непознатият с подигравателен и весел тон. — Защото ще ти покажа нещо, което съм сигурен, че ще достави удоволствие на теб и на партньора ти.