Един по един

8.

Капитан Барбара Блейк, шеф на отдел „Обири и убийства“ на лосанджелиската полиция, не се плашеше лесно и след толкова много години в силите на реда можеха да я шокират много малко неща, но тази сутрин, докато седеше мълчаливо в абсолютна тишина в кабинета си на петия етаж на Главното управление на полицията, на лицето й беше изписан отказ да повярва. Кабинетът й беше просторен. На южната стена бяха наредени лавици, отрупани с книги с твърди корици, а на северната бяха окачени снимки в рамки, похвални грамоти и награди за постижения. На източната стена имаше голям панорамен прозорец от пода до тавана с изглед към Саут Мейн Стрийт. Точно пред бюрото й бяха поставени две удобни кожени кресла, но в момента никой от тримата в кабинета й не седеше на тях.

Хънтър, Гарсия и Денис Бакстър стояха зад бюрото на капитан Блейк, втренчили се в монитора на компютъра й, и гледаха кадрите, които Бакстър беше записал от интернет преди няколко минути. От оперативния отдел вече бяха изпратили на Робърт копие от записания телефонен разговор между него и загадъчния непознат.

Барбара изслуша записа и изгледа видеоматериала, без да пророни нито дума. Накрая погледна Хънтър и Гарсия. Лицето й беше пребледняло.

— Реално ли е било всичко това?

Погледът й се отмести към Бакстър, който беше едър мъж, но не и мускулест. Той беше на четирийсет и няколко години, с къдрава руса коса, закръглено лице с двойна брадичка и тънки мустачки, които приличаха повече на прасковен мъх.

— Знам, че в днешно време триизмерната компютърна графика може да направи всичко да изглежда реално — добави тя. — Можем ли да бъдем сигурни, че това не е дигитална и оптична измама?

Денис повдигна рамене.

— Ти си шефът на отдел „Компютърни престъпления“. — Тонът на капитан Блейк стана по-твърд. — Кажи ни нещо.

Бакстър наклони глава на една страна.

— Записах кадрите, след като ми се обади детектив Хънтър. Нямах време да ги анализирам, но на пръв поглед и според инстинкта ми са автентични.

Барбара прокара пръста през гарвановочерната си коса и отново погледна Хънтър и Гарсия.

— Твърде е сложно и дръзко, за да бъде измама. От оперативния отдел не можаха да проследят обаждането. Непознатият го местеше из града на всеки пет секунди. — Робърт посочи Бакстър. — Денис каза, че предаването по интернет е дошло от Тайван.

— Какво? — Капитан Блейк отново насочи поглед към Бакстър.

— Да. Разполагаме с IP адрес, който е уникален идентификационен номер, даван на всеки компютър в интернет. С него лесно можем да засечем компютъра — източник. Използваният IP адрес е даден на сървър в Тайван.

— Как е възможно?

— Лесно. Интернет превръща света в глобален пазар. Например, ако искаш да си създадеш уебсайт, няма закон, който да те задължава да го качиш в Америка. Може да потърсиш в интернет най-добрата сделка и да сложиш уебсайта си в сървър, където искаш — Русия, Виетнам, Тайван, Афганистан… няма значение. Пак всеки може да има достъп до него.

Барбара се замисли за секунда.

— Нямаме дипломатически отношения — отбеляза тя.

— Съединените щати не само че нямат правомощия, но не биха успели и дипломатическите подходи, като например да се обадиш на фирмата със сървъра и да поискаш помощ.

— Точно така. Той може да е откраднал IP адреса — добави Денис. — Това е все едно да откраднеш регистрационните табели на кола и да ги сложиш на твоята, за да не те хванат за нещо.

— Може ли да се направи? — попита капитан Блейк.

— Разбира се, ако е достатъчно добър.

— Тогава не разполагаме с нищо, така ли?

Бакстър поклати глава.

— Въпреки че трябва да призная, че в отдел „Компютърни престъпления“ сме ограничени в действията си. — Той намести очилата с телени рамки на топчестия си нос.

— Разследванията ни обикновено са свързани с престъпления, извършени с помощта на съхранявана в компютри информация или саботиране на такава информация. С други думи, хакерство на бази — данни и информация от частни индивидуални компютри до училища, банки и корпорации. Всъщност не се занимаваме със случаи като този.

— Фантастично — не особено смаяна каза Барбара.

— Отдел „Киберпрестъпност“, от друга страна, е много по-могъщ отдел — продължи Бакстър. — Те се занимават с всякакъв вид киберпрестъпления. Имат дори властта и техническите възможности да прекъснат предавания по интернет, излъчвани от територията на САЩ.

Капитан Блейк направи гримаса.

— Предлагаш да включим ФБР?

Не беше тайна, че ФБР и полицията в американските щати не са в най-добри отношения, каквото и да говореха политиците и шефовете на отдели.

— Не точно — отвърна Денис. — Само цитирах факт. В момента ФБР не може да направи нищо. Излъчването свърши. Сайтът е затворен. Нека да ви покажа. — Той посочи компютъра на бюрото й. — Може ли?

— Разбира се. — Барбара отмести назад стола си.

Бакстър се наведе над клавиатурата, написа IP адреса в интернет търсачката и натисна клавиша ENTER. След няколко секунди уебстраницата се зареди и се изписа съобщение:

— Сайтът вече не съществува — продължи Денис. — Инсталирах малка програма, която проверява адреса на всеки десет секунди. Ако се появи нещо, ще разберем. — Веждите му се извиха. — Но ако се появи, може би ще трябва да си помислите дали да не се свържете с лосанджелиския отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР.

Капитан Блейк се намръщи и погледна Хънтър, който мълчеше.

— Шефът на отдела е моя добра приятелка, Мишел Кели. Тя не е типичен агент на ФБР. Повярвайте ми, когато става дума за знания в областта на киберпространството, няма по-добра от нея. ФБР е много по-добре оборудвано от полицията за проследяване и издирване на киберпрестъпници. Ние от отдел „Компютърни престъпления“ постоянно сме във връзка с тях. Те не са претенциозни полеви агенти с черни костюми, тъмни очила и слушалки в ушите, а компютърни факири. — Бакстър се усмихна. — Като мен.

— Предлагам да преминем този мост, когато стигнем дотам — каза Хънтър и погледна Денис. — Както ти посочи, сега те не могат да направят нищо, пък и ние не разполагаме с улики, че случаят е федерален, затова в момента не виждам смисъл да включваме ФБР. На този ранен етап това само би усложнило нещата.

— Съгласна съм. Ако на по-късен етап се наложи да се свържем с тях, ще го направим, но засега без ФБР. — Барбара отново се обърна към Бакстър: — Възможно ли е предаването да е било наблюдавано от някой друг, например общата публика?

— Теоретично, да — потвърди Денис. — Предаването не беше подсигурено, тоест не изискваше парола за достъп до страницата. Ако някой друг, освен нас е попаднал случайно на излъчването, тогава, да, може да го е гледал. Но бих добавил, че това е малко вероятно.

Капитан Блейк кимна и се обърна към Хънтър:

— Добре, приемаме, че всичко е автентично. Първият ми въпрос е защо ти? Обаждането е било директно до теб. Мъжът те е потърсил по име.

— И аз се питам същото и засега отговорът е, че не знам — отвърна Робърт. — Има два начина, по които външен човек може да се свърже с детектив от полицията. Или набираш номера на отдел „Обири и убийства“ и добавяш вътрешния номер на съответния кабинет, или се обаждаш на телефонната централа на отдел „Обири и убийства“ и искаш да те свържат с определен детектив.

— И?

— Обаждането не е минало през централата. Проверих. Той е набрал директно номера ми.

— Въпросът ми пак остава без отговор — настоя Барбара. — Защо ти? И откъде знае номера ти?

— Може да е намерил отнякъде визитната ми картичка — отговори Хънтър.

— Или се е обадил в телефонната централа преди въпросния разговор и е поискал вътрешния номер — предположи Гарсия. — По дяволите, не бих се изненадал, ако е хакнал системата ни и се е сдобил с имената на детективите оттам. Той местеше сигнала насам-натам като професионалист и имаше защитна стена, която не можа да пробие дори отдел „Компютърни престъпления“. Мисля, че той познава много добре киберпространството.

— Съгласен съм — отбеляза Бакстър.

— Според вас той може да е избрал произволно името на Робърт от списъка с детективите в отдел „Обири и убийства“, така ли? — попита капитан Блейк.

Денис повдигна рамене.

— Възможно е.

— Странна случайност, не мислите ли? — добави Барбара. — Като се има предвид, че такъв случай на насилие и без това ще бъде възложен на Робърт.

Хънтър беше служител на специално подразделение в отдел „Обири и убийства“. Специалната секция „Убийства“ беше създадена да разследва само серийни, тежки убийства, които изискват много време, богат опит и компетентност. Робърт обаче имаше още по-специализирана задача. Поради изследванията му по психология на престъпното поведение винаги му възлагаха случаи, в които извършителят е използвал брутален садизъм и жестокост. Отделът наричаше такива случаи „ултра насилие“.

— Може би не е било случайно — обади се Бакстър. — Може би той иска Робърт да работи по случая и по този начин се е погрижил това да стане.

Капитан Блейк отвори още по-широко очи, докато чакаше Денис да продължи.

— Името на Робърт често се появява във вестниците и по телевизията — добави Бакстър. — Той е разследвал повечето трудни случаи в отдела… не знам колко години и обикновено залавя извършителите.

Тя не можеше да оспори думите му. Името на Хънтър се беше появило отново във вестниците само преди няколко месеца, когато двамата с Гарсия бяха приключили разследването за серийния убиец, когото репортерите бяха нарекли Скулптора.

— Може би непознатият е избрал Робърт заради славата му — предположи Денис. — Вероятно е прочел името му в „Ел Ей Таймс“ или е видял лицето му по вечерните новини. — Той посочи монитора на капитана. — Видяхте кадрите и чухте записа на телефонния разговор, нали? Този човек е самонадеян и предизвикателен. Остана на линията толкова дълго, защото е знаел, че няма да можем да проследим обаждането и излъчването. — Бакстър млъкна и се почеса по носа. — Принудил е Робърт да избира как да умре жертвата, за бога, и после е включил нещо кошмарно. Все едно играе някаква игра. И не иска да играе с който и да е детектив. Търси предизвикателство. Иска онзи, за когото пишат във вестниците.

Капитан Блейк се замисли върху думите му.

— Страхотно — каза. — Само това ни липсваше. Поредният психопат, който си играе на „Хвани ме, ако можеш“.

— Не — възрази Хънтър. — Той си играе на „Хвани ме, преди да убия отново“.