Един по един

51.

Този път караше Гарсия, но краткото пътуване до сградата на ФБР на булевард „Уилшър“ премина в мълчание. Бяха изминали десет дни, откакто бяха започнали разследването, и през този период в случая бяха станали толкова много обрати, че започваше да прилича на купа със спагети. И двамата усещаха, че още не е свършило.

На рецепцията в сградата на ФБР преминаха през същите проверки като първия път, а после бяха придружени до отдел „Киберпрестъпност“ от същия агент с черен костюм.

— Пич, намираме се в асансьор, който слиза под земята — подхвърли Карлос. — Може да махнеш тъмните очила.

Агентът не помръдна и не отговори.

Гарсия се усмихна.

— Шегувам се. Знам, че трябва да ги носиш по всяко време, за да не знае никой върху какво е фокусиран погледът ти, нали?

Агентът мълчеше.

— По дяволите. — Карлос бръкна в джоба си, извади слънчевите си очила и си ги сложи. — Човек изглежда добре така. Мисля, че трябва да ги носим, независимо от всичко.

Робърт прикри усмивката си.

Вратите на асансьора се отвориха отново. До двойните стъклени врати в дъното на коридора ги чакаше Хари Милс.

— Беше ми приятно да си поговорим — каза Гарсия на агента, чието лице остана безизразно, когато се обърна и се отдалечи.

Хари заведе двамата детективи в удобния и хладен кабинет на отдел „Киберпрестъпност“.

Мишел седеше зад бюрото си, притиснала телефон между дясното си рамо и ухото си, а пръстите й трескаво танцуваха по клавиатурата. Тя погледна детективите и повдигна вежди за поздрав. Пет секунди по-късно приключи разговора.

— Брей — възкликна Карлос, като видя подутата й устна. — Или си се сбила с когото не трябва, или ботоксът не ти се отразява добре.

Хари се ухили.

— Смешник — каза Мишел.

Той повдигна рамене.

— Добре съм си.

— Наистина се сбих, но с когото трябва и сега той дълго ще лежи в затвора. Седнете. — Посочи двата свободни стола до бюрото си.

Робърт и Карлос седнаха.

Мишел беше с прилепнала по тялото черна блуза, леко скъсана на симетрични места от двете страни. Отпред с розови букви пишеше „Рок кучка“. Деколтето разкриваше разноцветни татуировки на гърдите й.

— Снощи най-после ми остана време да прегледам видеозаписите на двете убийства — обясни тя. — Нямах представа какво търся, нито какво се надявам да намеря. Опитвах различни неща. Едното беше да наситя с цветове и контраст образа и да забавя кадрите. — Мишел млъкна и написа нещо на клавиатурата. На монитора вляво на бюрото й се появи познатият образ на Кристина Стивънсън, която лежи в стъкления ковчег. — И попаднах на нещо, което не очаквах, че ще бъде там. Мисля, че никой не го е очаквал, дори убиецът.

Детективите задържаха още малко вниманието си върху Мишел, а после едновременно насочиха погледи към монитора.

Робърт също беше гледал двата записа няколко пъти и също бе забавил кадрите, но не беше видял нищо ново.

— Сега ще ви покажа. — Тя придърпа стола си по-близо до бюрото. Превъртя напред кадрите до късен етап — 16:15 минути от общо 17:03 — и ги спря. Торсът на Кристина Стивънсън беше напълно покрит с тарантулови оси. Вече беше ужилена стотици пъти.

— Нямаше да го видя без насищане на цветовете и контраст — обясни Мишел. — Погледнете. — Щракна компютърната мишка върху част от изображението — някъде над мястото, където би трябвало да е пъпът на Кристина — и очерта квадратче с пунктирани линии върху нея. След това въведе команда и квадратчето се увеличи и изпълни целия екран.

Двамата детективи се преместиха на ръба на столовете си.

— Както знаете — продължи Мишел, — убиецът е използвал камера за нощно виждане, затова осветлението е минимално. Камерата е била статична, поставена под ъгъл над ковчега. Измерихме, че ъгълът е трийсет и осем — четирийсет градуса.

Хънтър и Гарсия кимнаха.

— Спомняте си, че ви казах, че убиецът е помислил за всичко — добави тя. — Е, мисля, че е пропуснал нещо.

Детективите все още гледаха втренчено изображението на екрана. Там нямаше нищо друго, освен група уголемени оси.

— Още са живи и постоянно се движат — поясни Мишел. — На това място по чиста случайност малка група се придвижва едновременно, в една и съща посока и над друга група оси. Камерата се насочва към лицето на жената. За частица от секундата комбинацията от всичкото това движение създава друг ъгъл на светлина. Разбирате ли какво имам предвид?

Те отново кимнаха.

— Телата на осите са черни и черният фон зад стъклото създава огледален ефект, ако светлината пада под определен ъгъл.

Мишел въведе друга команда и образът стана значително по-контрастен, а след това се придвижи за секунда и спря.

Настъпи мълчание.

Двамата детективи присвиха очи и наклониха глави.

И след това най-после го видяха.