Един по един

48.

Огромният етаж без прегради и с бюра в редакцията на „Ел Ей Таймс“ беше оживен и шумен като училищен двор през голямо междучасие. Чуваха се телефонни разговори, тракане по клавиатури, обсъждания на висок глас и забързани стъпки, докато всеки репортер се стремеше да спази крайния срок.

Памела Хейс седеше зад ъгловото си бюро, без да обръща внимание на шума и суматохата около нея. Тя беше главният редактор на развлекателната секция и също бързаше, преглеждайки статиите, които окончателно щяха да бъдат публикувани в утрешния брой на вестника.

Пам Развлекателната, както всички я наричаха, работеше за „Ел Ей Таймс“ от седем години, откакто беше завършила университета на двайсет и четири. Първата й година във вестника беше борба. Тя се беше дипломирала наскоро, нямаше опит в работата за вестник с голям тираж и трябваше да доказва качествата си, като пише безброй незначителни статии за истории, които беше сигурна, че четат само тя и майка й. Много от тях изобщо не бяха отпечатани. Но Памела знаеше, че е добър репортер и вещ изследовател, и не след дълго и другите започнаха да осъзнават това.

Брус Козински, всемогъщ човек в повече от едно отношения и по онова време главен редактор на развлекателната секция, пръв даде шанс на Памела да се опита да напише „истинска“ история и тя се справи добре. Всъщност много добре. Проучванията й бяха изчерпателни и статията беше публикувана на първата страница във вестника. Преди две години Брус Козински беше назначен за главен редактор на „Ел Ей Таймс“. Предишната му длъжност беше предложена на Памела Хейс, която я прие с радост.

Вярно, тя спа с Брус, но знаеше, че това не е причината да й предложат поста. Според нея напълно го беше заслужила.

Памела приключи с редактирането на поредната статия в списъка си, отмести стола от бюрото си и раздвижи схванатия си врат.

— Къде е Марко, по дяволите? — извика тя, но никой не й отговори.

За разлика от повечето други главни редактори на секции в „Ел Ей Таймс“ Памела нямаше кабинет. Не искаше и да има и предпочиташе да седи сред репортерите, оживлението и шума в голямото помещение.

Тя погледна часовника на стената.

— По дяволите, той има по-малко от двайсет минути, за да ми донесе статията си. Ако отново закъснее, ще го уволня. Писна ми от щуротиите му.

— Виж ти — възкликна репортерът Педро, чието бюро беше срещу нейното, и се намръщи на компютърния си екран. — Пам, Кристина работи ли допълнително като актриса?

Памела го погледна така, сякаш беше превъртял.

— Какви ги hablando, muchacho4? — Като шега между двамата тя беше свикнала да говори на испано-английски с Педро.

— Ела да видиш нещо — извика той. Беше сериозен.

Памела стана и се приближи до бюрото му.

— Проверявах някои неща в интернет, когато попаднах на тази статия — обясни Педро и посочи екрана.

Краткият репортаж беше озаглавен „Реалност или измама?“, но не заглавието привлече вниманието на Памела, а малката снимка под него — жена, която лежи в стъклен контейнер, докато около тялото й кръжат стотици много страшни черни насекоми. Въпреки лошото качество на снимката лицето се виждаше ясно, включително малката черна бенка.

Памела почувства, че кръвта й се смразява. Докато четеше статията, естествено бледото й лице напълно загуби цвета си.

За нея нямаше съмнение, че жената на снимката е Кристина Стивънсън.

И че каквото и да беше това, не е измама.