Един по един

86.

Те чакаха…

Дори дребничката рецепционистка изглеждаше смутена след първите десетина минути. Тя няколко пъти ходи при Хънтър и Гарсия и им предлага вода, кафе, бисквити и сок… Когато те отказаха, азиатката предложи да изпрати някой да им купи понички, ако предпочитат. Детективите се изсмяха.

Двайсет и девет дълги и изнервящи минути, след като бяха пристигнали в „Системи Полсън“, рецепционистката най-после им каза, че може да се качат горе. Извини им се още веднъж и им обясни да вземат асансьора до последния етаж. Някой щял да ги посрещне там.

Вратите на асансьора се отвориха и разкриха друго много елегантно обзаведено фоайе. Върху старинен персийски килим бяха поставени три канапета, тапицирани с черна кожа, заобиколени от няколко модернистични американски скулптури. Стените бяха украсени с внушителна колекция от оригинални картини.

Пред вратите на асансьора ги чакаше Джоан, която стоеше под халогенна лампа с формата на прожектор. Дългата й червена коса блестеше на светлината. Когато Хънтър и Гарсия слязоха от асансьора, тя се усмихна.

— Добро утро, господа — каза с най-професионалния си тон. — Аз съм Джоан Сондърс, личната асистентка на господин Полсън. — Тя им подаде ръка със съвършен маникюр. Двамата детективи я стиснаха и се представиха. — Моля, елате с мен. Господин Полсън ви чака в кабинета си.

Те прекосиха преддверието и тръгнаха след Джоан по меко осветен коридор, който завършваше пред лакирани дървени двойни врати. Тя почука два пъти, заслуша се за секунда и отвори вратите, а после въведе детективите в просторен и луксозно обзаведен ъглов кабинет.

— Господин Полсън, това са детектив Робърт Хънтър и детектив Карлос Гарсия от лосанджелиската полиция — обяви Джоан.

Полсън стоеше с гръб към тях и гледаше през прозореца. Кимна, но не си направи труда да се обърне.

— Благодаря, Джоан.

Асистентката излезе от стаята и безшумно затвори вратата.

Хънтър и Гарсия застанаха до входа и огледаха кабинета — още черна кожа и луксозни килими. Две библиотеки в ниши, съдържащи книги за езици за компютърно програмиране, сигурността в интернет и финанси, си споделяха северната стена с още по-скъпи творби на изкуството. Робърт разбра, че южната стена е Стена на себелюбието — подбрани снимки в рамки показваха Томас Полсън да се усмихва и да се ръкува с известни и не чак толкова известни знаменитости, дипломи, свидетелстващи, че той е изключително добре квалифициран, и няколко лъскави почетни метални плакета, представящи явно доказателство, че Полсън е справедливо признат през годините.

— Красив град, нали, господа? — попита той, докато гледаше през прозореца. Беше висок, широкоплещест, строен и с атлетична фигура. Гласът му беше сух и авторитетен. Очевидно беше човек, свикнал да издава заповеди и да прави нещата по свой начин.

Детективите не отговориха.

Полсън най-после се обърна към тях. Имаше слабо и забележително младежко лице за човек на петдесет и няколко години. Късата му прошарена коса беше сресана назад, откривайки челото, и му придаваше момчешки чар. Светлосините му очи изглеждаха интелигентни като на университетски професор и блестяха с обезпокоителна напрегнатост. Не можеше да се отрече, че е привлекателен мъж въпреки кривия нос, който определено беше чупен един-два пъти. Имаше четвъртита челюст, изпъкнали скули и пълни устни. Малък белег украсяваше брадичката му. Всичко в него говореше за огромно самочувствие, но присъствието му беше направо заплашително, а усмивката — самодоволна.

— Заповядайте, седнете? — покани ги Полсън и посочи двете кресла пред бюрото си.

Хънтър седна на креслото вляво, а Гарсия — на това вдясно. Не се ръкуваха с Полсън. Той остана до прозореца.

— Съжаляваме, че нахлухме без предизвестие, господин Полсън. Разбираме, че сте много зает… — започна Карлос с най-учтивия си тон, но той го прекъсна, като махна с ръка.

— Не можете да нахлуете, детектив Гарсия. Ако го бяхте направили, особено без съдебна заповед, щях да повикам адвоката си, да ви изгоня от тук и да подам оплакване до капитана ви и до директора на полицията толкова бързо, че щяхте да имате чувството, че пътувате във времето. — Всичко това не беше изречено с гняв или ирония. — Тук сте, защото аз ви позволих да влезете. Но както споменахте, аз съм много зает човек и имам важна среща след няколко минути, затова предлагам да използвате времето си разумно.

Карлос млъкна, изненадан от отговора.

Полсън долови колебанието му и се възползва.

— Всъщност няма нужда от любезности и увъртане, затова може да ускорим нещата. Знам защо сте дошли, затова да започнем.

Хънтър разбра, че тактиката му е да контролира срещата им. Беше ги накарал да чакат не защото беше зает, а защото чакането изнервя и дразни и най-спокойните хора. Полсън беше заел силова позиция за разпит като по учебник — прав, докато всички останали седят. Нямаше физически контакт и се държеше на разстояние от тях, правейки срещата безлична, сякаш интервюира някого за работа. Освен това внимаваше гласът му да бъде спокоен като на Гарсия, но една степен по-висок и по-твърд, подчертаващ властност. Томас Полсън беше много опитен човек и не се плашеше лесно. Робърт реши да го остави да играе играта си… засега.

— Вече знаете защо сме дошли? — попита. Гласът му беше спокоен и децибелите му умишлено не съответстваха на тези на домакина.

— Детектив Хънтър, моля ви. Огледайте се наоколо. — Полсън вдигна ръце е дланите напред. — Не съм постигнал всичко това с чист късмет, както съм сигурен, че пише в досието ви за мен. Разбира се, можех да се направя на тъп и да се престоря, че не знам за какво става дума. — Изглеждаше отегчен, докато оправяше маншета на ризата си под сакото. — И после да се направя на обиден, когато най-после излезе наяве истинската причина, но… — Отново се усмихна самодоволно. — Нямам толкова много време за губене, докато съм сигурен, че вие може да използвате вашето време, като още малко се повъртите в кръг.

Карлос повдигна вежди и погледна крадешком партньора си, който седеше удобно, облегнал се назад и кръстосал крака.

— Защо мислите, че се въртим в кръг? — попита Хънтър.

Полсън отметна глава и се засмя искрено.

— Детектив, моля ви… Това не е сеанс за психоанализа. Вашите „двусмислени“ въпроси няма да ви доведат доникъде, а времето — погледна часовника си — неумолимо лети… поне за вас.

Полсън говореше и се държеше като човек, който няма абсолютно никакви грижи в живота. Той бръкна в джобовете на панталоните си, заобиколи бюрото си и застана отпред. Преди Хънтър или Гарсия да успеят да формулират следващия си въпрос, заговори отново:

— Но добре, нека ви доставя удоволствие, само този път. Причината да сте тук е разследването ви на… как да се изразя… „Шоуто на убийства“ по интернет? И защото Кристина Стивънсън е една от жертвите. — Той погледна Хънтър, после Гарсия и накрая пак Хънтър и кимна уверено. — Да, и аз гледах предаването. Беше превъзходно, нали? — усмихна се Полсън.

Детективите не отговориха.

Полсън продължи:

— И се въртите в кръг, защото сте дошли тук, в моя кабинет. А единствената причина да сте тук е, че не разполагате с абсолютно нищо. Аз съм единствената „интересна личност“ в списъка ви. Нали така наричате вие ченгетата някой като мен? — Той се усмихна иронично. — А единствената причина да съм „интересна личност“ е, защото една статия, написана от госпожица Стивънсън преди месеци, е задействала пренебрежими пиукания на радара ви. Ако имахте някой друг, по-подозрителен човек в списъка си, някаква друга „интересна личност“, щяхте да разговаряте с него, а не с мен. Това е паническо посещение. И вие го знаете, и аз го знам.

— Какво ви кара да мислите, че вече не сме разговаряли с други? — попита Гарсия.

Полсън отново се изсмя.

— Отчаяното изражение на лицата ви издава. — Той пак погледна часовника си. — Уклончивите думи на пресконференцията ви снощи. — Равнодушно повдигна рамене. — Изглеждате и говорите като победени… и нямате избор. Всеки може да го види. И сте дошли да прецените мен. — Той оправи вратовръзката си. — Е, нека да ви помогна. Дали се радвам, че Кристина Стивънсън е мъртва? Много. Чувствам ли се зле, че е била измъчвана, преди да бъде убита? Ни най-малко. Имам ли знанията, коефициента на интелигентност, средството и смелостта да направя нещо такова и после да изчезна в киберпространството, преди да усетите, че съм ви ударил? Може да заложите последния си долар, че имам. Познавам ли вчерашната жертва? Може би да, може би не. Какво значение има? Възможно ли е аз да съм извършителят на убийствата? Възможно е. Заплашвал ли съм Кристина Стивънсън, след като излезе статията й? Вероятно. Искал ли съм да превърна в ад живота й, така както тя направи с моя? Абсолютно. Успял ли съм? На кого му пука? Тя е мъртва. Много благодаря. — Той им намигна. — Това ли е всичко?

— Не съвсем — отговори Гарсия. Егоцентричността на този човек го беше накарала да стисне зъби и му трябваше минута, за да овладее гнева си. — Бихте ли ни казали къде бяхте вчера между пет и шест часа следобед?

— Аха! — Полсън вдигна пръст. — Най-важният въпрос за местонахождението ми по време на убийството. И тук става интересно, детектив. — Той отново пъхна ръце в джобовете си. — Не се чувствах много добре, затова си тръгнах рано от офиса. Точно по онова време бях у дома, сам, пред компютъра, включих се в pickadeath.com, и гледах шоуто като много други хора. — Той пак се ухили. — И преди да попитате, не, нямам алиби. Ще ме арестувате ли?

— Кога излязохте от офиса? — попита Карлос.

— Достатъчно рано. — Полсън отново погледна часовника си. — Нека ви задам един въпрос, детектив Хънтър, ако позволите. Ако аз съм извършил убийствата по интернет, а както споменах, това е възможно, какво ви кара да мислите, че ще ме хванете?

Преди Робърт да отговори, телефонът на бюрото на Полсън иззвъня.

— Вероятно е личната ми асистентка, която ми напомня за срещата ми. Извинете ме за секунда. — Той отговори на обаждането и се заслуша за няколко минути. — Благодаря, Джоан. Идвам веднага. Почти приключих тук.

Остави телефона и се приближи до вратата.

Хънтър и Гарсия станаха.

Полсън посегна към дръжката на вратата, спря и се обърна към двамата детективи:

— Трябва да призная, че шоуто с убийствата по интернет е много забавно, не мислите ли? — Отвори вратата. — Питам се дали скоро ще има още едно.