Един по един

87.

— Какво се случи току-що? — попита Гарсия веднага щом двамата с Хънтър излязоха от „Системи Полсън“. Гневът му очевидно беше неудържим.

— Не съм съвсем сигурен — Отговори Робърт, обърна се и погледна сградата. — Но той ни очакваше. От известно време, бих казал. Малкото представление, което изигра, беше много добре отрепетирано.

— Какво имаш предвид?

— Ние не зададохме почти никакви въпроси, Карлос. Полсън контролираше всичко от момента, в който влязохме в сградата, да не говорим за кабинета му. Накара ни да чакаме, колкото той поиска, и съм убеден, че това беше само за да провери колко сме отчаяни, а не защото беше зает. Когато влязохме в кабинета му, побърза да наложи авторитета си, от езика на тялото му до тона на гласа му. Сам задаваше въпроси и им отговаряше и беше изчислил всичко перфектно. Убеден съм, че беше казал на личната си секретарка точното време, когато иска тя да му се обади с „напомнянето за срещата“. Затова непрекъснато поглеждаше часовника си. Искаше да приключи навреме със сценария си. Каза ни само онова, което искаше. И въпреки шокиращото и многозначително естество на изказванията му думите му бяха премерени.

— Премерени?

Хънтър кимна.

— Полсън отлично знаеше какво може да каже и какво не. И нищо в думите му не ни даде основание да пристъпим към действие. Всеки уличаващ въпрос, който зададе, получи отговор може би, вероятно или възможно е. Той загатна много неща, но всъщност не ни каза нищо определено.

— Въпреки това трябва да го задържим по „вероятна причина“ и да го затворим в килия за известно време само за да дадем урок на този арогантен задник — заяви Гарсия и отключи колата си.

— Той вероятно иска да направим точно това, Карлос. — Робърт се качи и затвори вратата. — В такъв сензационен случай за него и фирмата му това би било чудесна реклама. Сигурен съм, че беше заповядал на адвокатите си да седят до телефона и да чакат обаждането му. Ако го бяхме задържали, Полсън щеше да се върне в кабинета си след час, но не и преди личната му асистентка да се свърже с всеки вестник и телевизионна станция, до която се докопа. Арестът му щеше да се смята за отчаяно действие от наша страна и щеше да постави в неудобно положение отдела ни и да ни докара сериозни натяквания от високите етажи, ако не и временно отстраняване от работа.

— Имам лошо чувство към Полсън. Мисля, че трябва да го поставим под наблюдение.

— Той е твърде добре подготвен, Карлос. Знае, че не можем да го направим. Нямаме с какво да обосновем искането и разходите, освен с арогантността му.

— И предчувствия. — Гарсия включи двигателя и притеснено прокара пръсти по устните си. — Не прави ли точно това убиецът от самото начало, Робърт? Разиграва ни. Винаги е една крачка пред нас. Като шахматист. Още не е предприел ход, без първо да помисли каква ще бъде реакцията ни. И, изглежда, я определя точно всеки път.

Хънтър не каза нищо.

— Точно така постъпи Полсън с нас — настоя Карлос.

— Знам.

Телефонът на Робърт иззвъня.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“. — Той се заслуша за момент, а после прекъсна връзката и погледна Гарсия. — Намерили са трупа на жертвата от вчера.

Карлос отвори широко очи.

— Къде?

— В Мейуд.