Един по един

91.

Мъжът носеше празна кошница и минаваше за трети път по дългата пътека на отделението за плодове и зеленчуци в супермаркета. Все още не можеше да реши какво да купи. Отново спря пред портокалите, взе един, доближи го до носа си и вдъхна силния аромат. Обичаше портокали, но не сложи нито един в кошницата си. Пристъпи по-нататък и спря пред богатия избор и изобилие от ябълки. Любимият му сорт беше „Файърсайд“, но в Лос Анджелис се намираха трудно. Бяха по-разпространени в Горен Среден запад. Това обаче не го притесняваше особено, защото и „Пинк Пърлс“ бяха хубави, а те се отглеждаха в Северна Калифорния и ги имаше навсякъде в Лос Анджелис. Той вдигна ръка и я задържа, устоявайки на изкушението да отхапе. Остави ябълката и тръгна към друг щанд с плодове.

Нерешителният мъж беше облечен с тъмносиньо сако, което не подхождаше на светлите му панталони. Обувките му бяха протрити, явно носени от години. Косата му беше сресана назад само с пръсти, а двудневната му брада го състаряваше.

Той мина покрай боровинките, без да спре. Не харесваше зърнестата им структура и за него те не бяха достатъчно сладки. Пък и боровинките бяха твърде скъпи. Мъжът се замисли дали да не си купи круши, праскови или нектарини, но накрая пак отмина, без да реши какво да си вземе.

Когато стигна до края на пътеката, спря, обърна се и въздъхна разочаровано. Бръкна в джоба на панталоните си, стисна парите, които имаше, извади ги и отново ги преброи. Нямаше много, само колкото да купи няколкото неща, които беше намислил. Едното беше плод, ако само можеше да реши какъв. Мъжът пъхна парите в джоба си и бавно се върна по пътеката. Привлекателна жена, която наближаваше трийсетте, внимателно избираше портокали и ги пускаше в прозрачен найлонов плик. Мъжът спря до нея и след няколко секунди колебливо протегна ръка да вземе един.

— Превъзходни са — въодушевено каза жената.

Мъжът се усмихна стеснително.

— Купих няколко онзи ден — продължи жената. — И те бяха най-сладките портокали, които съм яла от много дълго време.

— Наистина ли? — попита той и заинтригувано погледна портокала в ръката й.

— Уверявам ви. — Тя го погледна и си помисли, че мъжът има добри очи. — Все едно са напоени със захар или мед. Трябва да ги опитате.

Решението беше взето.

Мъжът се усмихна и кимна щастливо.

— Добре, тогава ще ги опитам. — Сложи два портокала в кошницата си. Можеше да си позволи само два.

Няколко минути по-късно успя да купи всички неща, които беше набелязал. Доволен от себе си, той излезе от супермаркета, носейки всичко в кафяв хартиен плик. Когато стигна до сумрачния паркинг, мъжът спря. Огледа се наляво и надясно, опитвайки се да реши накъде да тръгне. Докато се обръщаше да поеме надясно, дъното на кафявия плик, който носеше, се скъса. Покупките се разпиляха на земята в краката му. Двата портокала, които си беше купил, се търкулнаха в различни посоки.

— По дяволите! — прошепна той и запълзя след първия портокал като котка след топка за тенис. Най-после успя да го вземе и бързо се обърна да потърси втория. Забеляза го точно когато щеше да се скрие под спрял джип. Изневиделица се появи крак и го спря.

Мъжът вдигна глава и видя жената, която беше срещнал до портокалите в супермаркета. Тя се наведе и взе плода от земята.

— Този ли е беглецът? — усмихна се жената.

Мъжът я погледна и после отправи взор към скъсания плик и останалите покупки на земята.

— Много е неприятно, когато това се случи, нали? — каза тя. — Не мога да повярвам, че в този супермаркет все още използват хартиени пликове. За нищо не стават и не са много добри за околната среда.

Мъжът не знаеше какво да каже, затова замълча и свенливо започна да събира нещата си.

— Дайте да ви помогна. — Жената събра половината покупки, сред които бурканче кафе. — Имате късмет, че не се е счупило.

Мъжът кимна и си помисли, че е извадил късмет и че не е избрал ябълки вместо портокали, защото със сигурност щяха да се натъртят.

— Благодаря — най-после измънка той, опитвайки се да вземе нещата, които тя беше събрала.

— Няма защо. Мога да ви помогна. С кола ли сте?

Мъжът кимна.

— Ей там е. — Той посочи към автомобила си, който беше по-нататък на паркинга.

— Наблизо ли живеете? — попита жената, когато тръгнаха към колата му.

— Не много далеч. А вие?

— През две преки.

Мъжът кимна.

— О! — възкликна той след няколко секунди, сякаш осъзна нещо. — Искате ли да ви закарам?

Тя се усмихна отново.

— Не. Колата ми е паркирана тук. Джипът, под който едва не се търкулна портокалът ви. Но благодаря за предложението.

Стигнаха до колата на мъжа, той я отключи и отвори задните врати.

— Може да сложите всичко на задната седалка, ако нямате нищо против.

— Разбира се — отвърна жената.

Докато тя слагаше покупките, единият портокал падна на пода. Жената бързо се наведе вътре в колата, протегна ръка и успя да го спре, преди да се скрие под шофьорската седалка.

„Този определено е беглец“ — помисли си тя.

Жената изведнъж почувства нечие присъствие. Леко изви тяло и погледна през дясното си рамо. Мъжът стоеше зад нея. Добродушният израз в очите му се беше заменил с нещо по-мрачно. Той се усмихна по начин, който я уплаши. Когато заговори, гласът му също прозвуча различно — спокоен, но с хладен тон, който изкара въздуха от белите й дробове.

— Никой ли не ти е казвал да не разговаряш с непознати?