Един по един

113.

Все още със слушалката в ухото, Хънтър слезе от колата, извади оръжието си от кобура и предпазливо тръгна към вратата на постройката с висок покрив зад неизползваната конюшня — средно голяма, с нищо незабележима сграда от тухли и бетон, с външни стени, покрити със зеленикав мухъл. Наоколо бяха разпръснати боклуци и земята беше обрасла с плевели. Единствените два прозореца, които виждаше от мястото, където стоеше, бяха заковани с дъски, но тежката дървена врата, към която се приближи от изток, изглеждаше нова. Както и двете секретни ключалки на нея.

Хънтър се приближи още и допря ухо до вратата. Дървото беше дебело и солидно и от другата страна не се чуваше нищо.

— Не е номер, детектив Хънтър — разнесе се гласът на Греъм Фишър в слушалката, изненадвайки го. — Няма да те застрелям, когато влезеш. Обещавам. Искам да видиш какво има вътре. Бутни вратата. Отключена е. И нека ти напомня — часовникът тиктака.

Хънтър беше принуден да се довери на Греъм. Той си пое дълбоко дъх, освободи предпазителя на пистолета си и полека бутна вратата.

Пространството вътре беше голямо и празно. Във въздуха се носеше странна миризма, комбинация от дезинфектант и нещо сладникаво и противно като засъхнало повърнато. Светлината беше съсредоточена в една точка в северния край на помещението. Очите на Робърт инстинктивно се насочиха в тази посока и в гърлото му веднага се образува задушаващ възел.

До стената имаше солидна метална клетка. Решетките бяха два-три сантиметра в диаметър. В средата седеше жената, която Хънтър беше видял на снимката от мазето на Греъм Фишър. Жената беше гола, здраво завързана за метален стол и ужасена. Замъглените й, насълзени очи съзряха Робърт и цялото й същество се изпълни с надежда, която наелектризира тялото й. Тя се опита да изпищи, но слабият й глас, още по-немощен от изтощените и похабени гласни струни, не премина през дебелата превръзка на устата й. Жената използва останалата си сила, за да се помъчи да извие тяло и да се отмести напред, отдалечавайки се от облегалката на стола, но ремъците, с които беше завързана, бяха твърде солидни. Очите й обаче ясно говореха на Хънтър: „Моля те, помогни ми.“

На механична ръка беше прикрепена странна маска от телена мрежа, поставена само на пет сантиметра от лицето й.

Пред клетката имаше уебкамера, а вляво — голям компютърен монитор, показващ същите изображения, които се излъчваха в интернет. Часовникът в долния ляв ъгъл на екрана отброяваше времето — 6:05, 6:04, 6:03… Гласуването в десния ъгъл отчиташе:

СПАСИ — 12 574.

ЕКЗЕКУТИРАЙ — 12 955.

Робърт се готвеше да тръгне към клетката и жената, когато отново чу гласа на Греъм. Този път не му трябваше слушалка. Гласът се разнесе от тъмно място в западния ъгъл на помещението, точно срещу него.

— Не бързай, детектив Хънтър.

Робърт мигновено насочи пистолета си по посока на гласа, но сенките добре прикриваха този ъгъл на стаята.

— На твое място бих внимавал с пистолета — добави Греъм.

Хънтър се взря в мрака, търсейки някакво движение, нещо, което да използва като мишена, но не откри нищо.

— Позволи ми да ти обясня какво става тук, детектив — отново прогърмя в стаята гласът на убиеца. Отекваше в стените и той не можеше да определи точното местоположение на Греъм, но продължи да се прицелва в западния ъгъл.

Със спокоен и безизразен глас Греъм обясни на Хънтър онова, което беше казал по телефона на Гарсия:

— Както виждаш, детектив, часът на истината настъпва.

Хънтър отново погледна монитора.

ЧАСОВНИК: 4:18, 4:17, 4:16…

СПАСИ — 14 325.

ЕКЗЕКУТИРАЙ — 14 693.

Робърт бавно и незабележимо местеше пистолета отляво надясно, търсейки нещо, което да използва.

— Ако ме застреляш, това няма да ти помогне, детектив. Ключалката на клетката не може да бъде счупена или разбита. Куршумите няма да й направят нищо. Ще устои на всичко. Никой не може да я отключи, дори аз. Свързана е с таймер. Когато часовникът стигне до нулата, ако е СПАСИ, вратата ще се отключи автоматично и тя ще бъде освободена. Ако води ЕКЗЕКУТИРАЙ, вратата ще се отвори автоматично след пет минути, а дотогава моята саморъчно направена маска от телена мрежа бавно ще се притисне до лицето й, ще среже плътта и лицевите кости като на разложен труп на животно и накрая ще стигне до сивото й вещество и ще я убие.

Жената в клетката изпищя от ужас.

— Не можеш да го предотвратиш, детектив. Не можеш да я спасиш, каквото и да направиш. Съдбата й ще бъде решена от населението на Калифорния след няколко минути. Сега изборът е техен.

Хънтър погледна жената. Тя трепереше силно от страх и беше на път да припадне.

— Но преди часовникът да стигне до нулата, не искаш ли да знаеш коя е тя? — попита Греъм. — И как се вмества в плана ми?

— Греъм, не го прави — помоли го Робърт.

Той не обърна внимание на думите му.

— Истинското й име е Джули, но в киберпространството се подвизава под псевдонима МИСВарварскиВремена. Тя е интернет трол, както ги наричат, детектив. Сигурен съм, че си чувал термина.

Хънтър много добре знаеше какво е интернет трол. Човек, който умишлено качваше обидни и унизителни съобщения в онлайн общности като социални мрежи, стаи за чат, блогове, форуми и други с единствената цел да оскърбява други хора и да провокира емоционална реакция.

— Когато видеозаписът със самоубийството на сина ми се появи онлайн за първи път — продължи Греъм, — МИСВарварскиВремена беше първата, която качи съобщение. Искаш ли да чуеш съобщението, детектив Хънтър?

Робърт не отговори.

Греъм цитира постинга дума по дума.

— Недоволна от написаното в първия постинг, МИСВарварскиВремена се върна в сайта няколко пъти за няколко седмици и добави още няколко съобщения. Но няма да ти досаждам с всичките, детектив. Нямаме време.

Хънтър въздъхна дълбоко.

— Всички правим грешки, Греъм. Ти, аз, тя. Никой не е застрахован от тях. Не прави още една грешка сега.

Фишър се изсмя малко налудничаво.

ЧАСОВНИК: 2:19, 2:18, 2:17…

СПАСИ — 21 458.

ЕКЗЕКУТИРАЙ — 21 587.

— Не правя грешка, детектив. Но ако използваш пистолета, ти може да направиш грешка. Няма да искаш да застреляш погрешния човек, нали?

В същия миг часовникът стигна до 2:00. Появи се нова светлина, слаба и жълтеникава, но достатъчно силна, за да разпръсне сенките и да озари Греъм.

Фишър обаче не беше сам. Беше се навел зад друг метален стол и се криеше зад човека, завързан за него.

Хънтър мигновено се прицели, но когато очите му се спряха на човека, завързан за стола, почувства как сърцето му сякаш скочи в гърлото, блокира притока на кислород и замая главата му.

Греъм се криеше зад Ана — съпругата на Гарсия.