Един по един

11.

В пет и четирийсет и три сутринта задната уличка в Мишън Хилс, Сан Фернандо Вали, щеше още да е обвита в мрак, ако не бяха сините лампи на три патрулни коли и монтиран на поставка прожектор от криминалистите.

Хънтър спря стария си автомобил „Буик Ле Сабре“ до единствената лампа в началото на уличката. Слезе от колата и се протегна. Металически синята хонда сивик на Гарсия вече беше паркирана на отсрещната страна на улицата. Преди да влезе в задната уличка, Робърт се огледа наоколо. Старата крушка на уличната лампа беше жълтеникава и слаба. Нощем, ако не я търси, човек лесно би подминал уличката, която се намираше зад редица притихнали магазинчета, далеч от главните улици.

Хънтър вдигна ципа на коженото си яке и бавно тръгна по уличката. Показа значката си на младия полицай, който стоеше до жълтата лента за ограждане на местопрестъпление, и после се наведе и мина под нея. Видя лампи на някои от задните врати на магазините, но никоя не беше запалена. Наоколо бяха разпръснати найлонови и книжни пликове, празни тенекиени кутии от бира и газирана вода, но освен тях уличката беше по-чиста от повечето, които беше виждал в центъра на Лос Анджелис. От двете страни на втората половина на уличката бяха наредени четири големи метални контейнера за отпадъци. Карлос, двама криминалисти и трима униформени полицаи се бяха събрали до третия контейнер. На бетонно стъпало в края на уличката седеше раздърпан и мръсен чернокож мъж на неопределена възраст, чиято къдрава коса сякаш експлодираше от главата му във всички посоки, и като че ли си мърмореше нещо под носа. На няколко крачки вдясно от него стоеше друг полицай. Беше запушил носа си с ръка, сякаш се предпазваше от зловонието. Никъде нямаше камери за наблюдение.

— Робърт — каза Гарсия, когато забеляза партньора си, който вървеше към него.

— Кога дойде? — попита Хънтър, като видя зачервените му очи.

— Преди десетина минути, но и без това бях буден, когато ми се обадиха.

Робърт учудено повдигна вежди.

— Не съм мигнал — обясни Карлос и посочи главата си. — Тук все едно има кино. И познай кой филм се въртя на екрана ми цяла нощ.

Хънтър не отговори. Вече гледаше покрай рамото на партньора си към суматохата около третия контейнер.

— Това е нашата жертва — каза Гарсия. — Няма съмнение.

Робърт пристъпи по-наблизо. Тримата полицаи мълчаливо му кимнаха за поздрав.

Майк Бриндъл, шефът на криминалистите, беше клекнал до контейнера и събираше нещо от земята с малка пинцета. Той спря и се изправи, когато видя Хънтър.

— Робърт — каза Бриндъл и кимна. Двамата бяха работили заедно по много случаи.

Хънтър му върна жеста, но вниманието му беше насочено към голото мъжко тяло на земята. Човекът лежеше по гръб между третия и четвъртия контейнер. Краката му бяха изпънати. Дясната му ръка беше до тялото, прегъната в лакътя, а лявата беше отпусната небрежно върху корема.

Робърт почувства, че гърлото му се свива, когато погледна лицето на мъжа.

Лицето нямаше нищо — нито нос, нито устни или очи. Дори зъбите му бяха изгнили и разядени. Очните ябълки все още бяха в орбитите си, но приличаха на спукани, полупълни силиконови торбички. Кожата на цялото му тяло беше изстъргана като с шкурка, но оголената плът не беше кървава и влажна, а имаше сивкаворозов оттенък. Макар че беше шокиращо, това не изненада много Хънтър. Алкалната баня беше сварила плътта на жертвата.

Робърт се приближи още.

Трупът нямаше нокти на ръцете и краката.

Въпреки пълното обезобразяване, Хънтър не се съмняваше, че това е същият мъж, когото бяха видели вчера на компютърните си екрани. Когато човекът най-после беше умрял, безжизнената му глава бе клюмнала на гърдите, потапяйки лицето в алкалната смес, но не и цялата глава. Късата му кестенява коса беше почти непокътната.

— Мъртъв е от няколко часа — каза Майк. — Трупът е напълно вкочанен.

— В петнайсет и двайсет и шест вчера следобед — уточни Робърт.

Бриндъл се намръщи.

— Умрял е в петнайсет и двайсет и шест вчера следобед — повтори Хънтър.

— Познаваш ли го?

— Не съвсем. — Робърт вдигна глава. Тримата полицаи се бяха преместили обратно до лентата. Хънтър накратко разказа на Майк какво се беше случило предишния ден.

— Господи — възкликна Бриндъл, когато Робърт приключи. — Това обяснява гротескното обезобразяване на тялото и странната промяна на цвета на плътта. — Той поклати глава, все още стъписан от разказа на Хънтър. — Значи не само те е накарал да гледаш, но и те е принудил да избереш начина на смъртта?

Робърт кимна мълчаливо.

— И си записал всичко?

— Да.

Майк отново погледна изтезаваното тяло.

— Вече не разбирам този град, нито хората в него, Робърт.

— Мисля, че никой от нас не ги разбира — отвърна той.

— Как можеш да намериш логика в такова нещо?

Робърт се наведе, за да огледа по-добре трупа. Всеки детайл се виждаше на силната светлина на прожектора. Тялото вече миришеше на развалено месо. Хънтър запуши носа си с лявата си ръка и забеляза малки вдлъбнатини на краката и ръцете на жертвата.

— Какво е това?

— Ухапвания от плъхове — отговори Бриндъл. — Изгонихме няколко от трупа, когато дойдохме. В контейнерите има доста храна. На тази уличка има пекарна, месарница и закусвалня.

Робърт кимна.

— Ще прегледаме боклука в четирите контейнера в случай, че убиецът е изхвърлил нещо — добави Майк. — Но след историята, която ти ми разказа, извършителят не ми се вижда нехаен.

Хънтър отново кимна и отмести поглед към чернокожия мъж в края на уличката. Човекът беше облечен със скъсани и мръсни дрехи и старо, избеляло дълго палто, което имаше такъв вид, сякаш беше оцеляло от атака на глутница гладни вълци.

— Името му е Кеон Луис — каза Бриндъл. — Той е открил трупа.

Робърт се изправи, готов да зададе няколко въпроса.

— Желая ти успех — рече Майк. — Знаеш колко много обичат да говорят с полицаите бездомниците.