Един по един

55.

Хънтър не се обади в редакцията на „Ел Ей Таймс“, за да си уговори среща с Памела Хейс. Предпочиташе да се появи неочаквано. Беше имал работа с твърде много репортери и знаеше, че те обичат да задават въпроси, но мразят да отговарят.

Той не знаеше колко близка приятелка е била Памела Хейс на Кристина Стивънсън. Може би беше изтълкувал погрешно загрижения й тон в съобщенията в гласовата поща, които беше оставила на Кристина. Ако случаят беше такъв, Хънтър знаеше, че ако се обади предварително, за да си уговори среща, има вероятност жената да му отговори с някакво неубедително извинение например, че цял ден е била на срещи и е уморена. Неочакваната му поява даваше предимството на елемента на изненадата, защото щеше да хване Памела Хейс неподготвена.

Редакцията на „Ел Ей Таймс“ представляваше странен комплекс от четири различни постройки, групирани една до друга така, че да образуват огромна сграда. От една страна, приличаше на съдебна палата, а, от друга — на многоетажен паркинг, а ако се приближиш откъм Западна втора улица, ще ти бъде простено, ако си помислиш, че влизаш в клон на европейска банка.

Високите двойни врати от матирано стъкло, монтирани навътре в елегантния вход от кафяв гранит, водеха към просторно, приятно осветено и удобно фоайе с климатик. Мястото беше оживено. Някои хора влизаха, други излизаха. Трети търпеливо чакаха в зоната за посетители вдясно. Четвърти чакаха не толкова търпеливо. Подът беше с мраморни плочки, на които всяка стъпка кънтеше. Преддверието жужеше като пчелен кошер.

Хънтър вървеше към рецепцията в дъното, когато слаба жена привлече погледа му, докато прекосяваше оживеното фоайе. Тя крачеше бавно, с наведена глава. Имаше тъжен и уморен вид. Той я позна веднага от снимката в уебсайта на „Ел Ей Таймс“ — Памела Хейс.

Робърт я настигна, когато тя се приближаваше до единия от четирите асансьора в безлюдния коридор вляво.

Тя натисна бутона, отстъпи крачка назад и зачака.

— Госпожице Хейс? — попита Хънтър.

Памела вдигна глава след известно време. Погледът й се спря на лицето му, но не беше съсредоточен. Беше облечена с добре ушит тъмен костюм, с който почти се сливаше със стените от черен и сив гранит.

Робърт изчака няколко секунди и докато погледът й се фокусираше, видя момента, когато жената се върна в реалността. Очите й бяха стоманеносиви, а косата й — с цвят на карамел, дълга до раменете. Ъгловатите челюсти, скули и нос й придаваха такъв вид, сякаш се концентрираше много усилено. Памела се усмихна за миг, но усмивката не омекоти чертите й.

— Госпожице Хейс — повтори той и този път й показа служебните си документи. — Аз съм детектив Хънтър от лосанджелиската полиция, отдел „Убийства“. Бихте ли ми отделили няколко минути от времето си?

Памела Хейс не отговори. Нещата се подреждаха в главата й.

— Госпожице Хейс, необходима ми е помощта ви… във връзка с Кристина Стивънсън.