Един по един

36.

Въпреки че откакто беше започнало разследването, бяха изминали само седем дни, Хънтър и Гарсия работеха без почивка. Капитан Блейк им заповяда да си вземат свободен ден в неделя.

Те го направиха.

Карлос си допи кафето и се усмихна на съпругата си Ана, която седеше срещу него до малката им маса за закуска. Двамата бяха заедно от последния клас на гимназията и той беше убеден, че тя е ангел, защото не познаваше човешко същество, което би го разбрало и търпяло като нея.

Ана беше до него от самото начало, още преди той да реши да стане ченге. Тя видя колко усилено работи Карлос и колко е всеотдаен. Но най-важното от всичко беше, че Ана разбираше всеотдайността и жертвите, които придружават професията му, и ги приемаше без оплаквания и гневни упреци. Тя разбираше и защо Гарсия никога не говори за работата си, нито за разследванията, с които се занимава. Не го и питаше. Знаеше, че той не иска да внася лудостта на професионалния си живот в дома им и му се възхищаваше заради това. Обаче Ана се страхуваше, че нещата, които Карлос вижда всеки ден, го променят психически. Чувстваше, че е така.

— Е, какво искаш да правиш през свободния си ден? — попита тя и също му се усмихна. Ана притежаваше необикновена красота — изящно, сърцевидно лице, поразителни светлокафяви очи, къса черна коса и усмивка, която може да разтопи мъжкото сърце. Кожата й беше бяла и гладка, а тялото й — стегнато като на професионална балерина.

— Какво искаш ти — отговори Гарсия, — имаш ли предвид нещо?

— Мислех да потичам след закуска.

— В парка ли?

— Аха.

— Звучи страхотно. Може ли да дойда с теб?

Ана направи гримаса. Той знаеше много добре какво означава това.

В училище Гарсия беше отличен лекоатлет, особено в бягането на дълги разстояния. След като завърши училище и стана ченге, формата му дори се подобри. Беше участвал по три пъти в Бостънския и Нюйоркския маратон и винаги финишираше за по-малко от два часа и четирийсет минути.

— Обещавам, че ще тичам с твоето темпо — каза той. — Ако дори само веднъж те изпреваря, имаш разрешението ми да ме спънеш и да ме ритнеш, докато съм на земята.

Градският парк „Монтебело“ се намираше само на две преки от апартамента им. От запад повяваше лек ветрец и нито един облак не помрачаваше ясното синьо небе. Паркът беше пълен с хора, които бягаха за здраве, караха велосипеди или ролкови кънки, разхождаха кучетата си или се излежаваха мързеливо и се наслаждаваха на слънцето.

Въпреки че не беше спортувала, Ана не беше слаб съперник и тичаше ритмично и равномерно. Карлос спазваше обещанието си и бягаше до нея или крачка по-назад. Двамата бяха завършили две от трите планирани обиколки на парка, когато Гарсия чу изтракване зад тях. Бързо се обърна и видя мъж на около петдесет и пет години, който беше паднал на земята. Велосипедът му беше захвърлен на пътеката на няколко крачки от него. Човекът не помръдваше.

— Ана, почакай — извика Карлос.

Тя спря и се обърна. Очите й се приковаха в мъжа на земята.

— Боже мой. Какво се случи?

— Не знам. — Съпругът й вече тичаше към мъжа.

Друг, по-млад велосипедист беше спрял на няколко крачки от падналия човек.

— Какво стана? — попита Карлос и коленичи до мъжа.

— Не съм сигурен — отговори велосипедистът. — Той караше пред мен и изведнъж започна да криволичи, а после пусна колелото и падна по лице на земята.

Около тях започнаха да се събират хора.

— Познаваш ли го? — попита Гарсия.

Велосипедистът поклати глава.

— Нямам представа кой е, но със сигурност е местен, защото съм го виждал няколко пъти да кара колело в парка.

Карлос обърна човека по гръб. Гърдите му не се повдигаха. Беше престанал да диша — сигурен признак, че сърцето му спира.

— Получил е сърдечен удар — каза той, поглеждайки Ана.

— Мили боже! — Тя допря до устата си треперещата си ръка. — С какво мога да помогна?

— Извикай линейка, веднага.

— Телефонът ми е вкъщи.

Карлос бързо бръкна в джоба си, извади мобилния си телефон и й го даде.

Около тях се беше събрала тълпа любопитни. Всички стояха и гледаха с широко отворени очи. Никой друг не предложи помощ.

През последните седем дни Гарсия беше видял как двама души умират пред очите му, без да може да направи нещо, за да им помогне, и нямаше намерение да стои безучастно като хората наоколо. Беше твърдо решен да направи всичко възможно, за да помогне на този човек.

Започна да му прави сърдечен масаж, опитвайки се да накара сърцето да изпомпва кръв в тялото.

— Какво се е случило? — попита мъж, облечен в екип за бягане и с изпотено лице, който се приближи до групата.

— Мисля, че е получил сърдечен удар — отговори една жена.

— Пуснете ме да мина — извика той. — Аз съм лекар.

Хората веднага се отдръпнаха и му направиха път.

Мъжът коленичи до Гарсия.

— От колко време е в това състояние?

— По-малко от минута. — Карлос вдигна глава, за да потърси потвърждение от по-младия велосипедист, но той беше изчезнал.

— Линейката ще дойде след пет минути, дори по-малко — с треперещ глас каза Ана.

— Добре, ще се нуждая от помощта ти — обърна се към Гарсия лекарят. — Трябва да му правим изкуствено дишане, докато дойде линейката.

Карлос кимна.

— Ти продължавай да масажираш сърцето, а аз ще се заема с изкуственото дишане. Постарай се да правиш стотина компресии в минута. Аз ще броя. Направи десет, преди аз да съм започнал.

Гарсия започна да натиска гърдите на мъжа твърдо и ритмично и с всяко натискане в паметта му изплуваше нов произволен образ на жертвите в интернет, докато умираха пред очите му.

— И десет — каза лекарят, изтръгвайки го от транса. Той запуши носа на мъжа, за да не излиза въздухът, пое си дълбоко дъх и го издиша в устата на пострадалия в продължение на две секунди. Очите му бяха приковани в гърдите на човека, които леко се повдигнаха, показвайки, че в тях е вкаран достатъчно въздух. Лекарят повтори процедурата още два пъти.

Човекът все още не дишаше самостоятелно.

— Този път направи трийсет компресии — каза лекарят.

В далечината се чуха сирени.

— На две и половина минути са — отбеляза Гарсия и отново започна да прави сърдечен масаж.

Лекарят го погледна.

— Ченге съм и мога да преценя.

Когато Карлос направи трийсет компресии на гърдите, лекарят вкара още два пъти въздух през устата на мъжа, който обаче не започна да диша.

Двамата повториха процеса още два пъти и после чуха шум, когато линейката мина по тревата и покрай дърветата, за да стигне до тях.

— Ние ще го поемем — каза медикът и коленичи до главата на пострадалия.

Гарсия отдръпна ръце от гърдите на мъжа. Въпреки че по природа беше спокоен човек, беше разтревожен.

— Ти се справи добре — каза лекарят. — Направихме всичко възможно при дадените обстоятелства. Никой не би могъл да направи повече.

Карлос не откъсваше очи от мъжа, докато медиците слагаха кислородна маска на лицето му.

— Трябва да му направим електрошок — каза единият.

— Изпускаме го.

Очите на Ана се напълниха със сълзи.

— Господи!

Гарсия я прегърна. Медиците изнесоха преносим дефибрилатор.

— Дръпнете се — извика единият и после изпрати контролиран, двеста джаула електрошок в гърдите на мъжа.

Нищо.

Медикът увеличи енергията на триста джаула и отново изпрати електрошок.

Пак нищо.

Триста и шейсет джаула.

Мъжът не помръдна.

Двамата медици се спогледаха. Нямаше какво друго да направят. Усилията на всички бяха напразни.

Ана притисна лице до гърдите на Карлос и се разрида, докато той се бореше с огромната вина, която го завладя.