Един по един

54.

Денис Бакстър беше успял да разбие лесната четиризнакова парола на смартфона, който му беше дал Хънтър снощи — мобилния телефон на Кристина Стивънсън.

Бакстър бързо установи, че батерията на телефона се е изтощила по някое време в неделя сутринта, два дни след онлайн предаването на убийството. Между четвъртък през нощта, когато беше отвлечена Кристина, и неделя сутринта гласовата поща на телефона беше записала двайсет и шест съобщения. Имаше и четирийсет и две непрочетени текстови съобщения. Бързата проверка на приложенията и паметта на смартфона разкри няколко фотоалбума, видеозаписи, четири гласови бележки и шестнайсет страници със записки. Кристина доста беше използвала електронната поща. Получените, изпратените и изтритите имейли наброяваха хиляди.

Когато Хънтър и Гарсия се върнаха в Главното управление на полицията, Денис им разказа набързо какво е открил и им даде смартфона. Определено се радваше, че в задълженията му не влиза работата да чете планината от имейли.

Двамата детективи прослушаха съобщенията на гласовата поща на мобилния телефон на Кристина Стивънсън, прочетоха записките й, текстовите съобщения и бележките и прегледаха фотоалбумите и видеозаписите, които тя беше запазила в паметта на телефона и SIM картата.

Повечето съобщения на гласовата поща бяха оставени в неделя сутринта. Бяха предимно от други репортери и от свързани с пресата хора. Всичките я поздравяваха за статията й. Някои дори сякаш й завиждаха. Но една жена, която се беше обадила три пъти от неделя насам и бе изпратила на Кристина две текстови съобщения, звучеше като приятелка. Името й беше Памела Хейс. Робърт откри, че тя е главен редактор в секция „Развлечения“ на „Ел Ей Таймс“.

Отне му повече от час да съпостави всеки, който беше оставил съобщение, с имената в адресната книга в смартфона на Кристина Всичките й бяха познати. Нямаше непознати.

Нито едно от съобщенията, записките и бележките не беше достатъчно интересно, за да породи съмнения, но телефонът на Кристина им предостави дълъг списък с хора, с които да разговарят. Името на Кевин Лий Паркър не беше в указателя й.

— След като са научили за случилото се — каза Хънтър и отмести стола си от бюрото, — искам да отида в редакцията на „Ел Ей Таймс“ и да поговоря с Памела Хейс, главната редакторка на Кристина Стивънсън.

Карлос потърка очи.

— Добре. Аз ще се заловя с имейлите. — Посочи телефона на Кристина на бюрото. — Ще се обадя на Денис и ще проверя дали има начин да свържем телефона с монитора на компютъра. Трудно ще ми бъде да прочета всичките тези имейли на това малко екранче.

Робърт се съгласи:

— Сигурен съм, че Денис ще измисли нещо. Но може да го помолиш да копира или да качи всички имейли на твърд диск. Тук има връзка на живо с пощенската й кутия в „Ел Ей Таймс“. Ако отделът им по информационни технологии анулира паролата или регистрацията й, няма да имаме достъп до пощата й.

— Да, сетих се и за това. И все още искам да гледам онзи филм, „Дяволът в мен“. И предпочитам да е тук, на компютъра. Не искам да го гледам у дома пред Ана.

Хънтър пак кимна.

— Не съм забравил за филма. — Погледна часовника си и посегна към якето си. — Обади ми се, ако попаднеш на нещо.

— Ти също.