Един по един

95.

Хънтър отиде право в кабинета си в Главното управление на полицията и веднага включи компютъра си. Първото, което забеляза, след като компютърът зареди, беше, че е получил имейл от Памела Хейс, редакторката на Кристина Стивънсън в „Ел Ей Таймс“. Имаше прикачен файл със статиите, които е написала Кристина, докато е работила в криминалната секция на вестника.

— Чудесно! — измърмори Робърт, но засега ги остави настрана. Знаеше, че скоро ще се върне към тях.

В момента държеше да намери стар файл за едно произшествие. Не си спомняше името на жертвата, нито точната дата, но беше сигурен за годината, и това би трябвало да бъде достатъчно. Той извади на екрана вътрешната търсачка на базата — данни с произшествия на лосанджелиската полиция и въведе годината, която си спомняше, вида на произшествието и името на полицая. Единственият резултат се появи след по-малко от секунда.

— Бинго! — усмихна се Хънтър.

Той щракна на линка и прочете доклада за произшествието.

Върна се на имейла на Памела Хейс и разархивира прикачения файл. Имаше общо двеста петдесет и девет репортажа, но също като с първия архив със статии, който беше получил преди няколко дни, нямаше опция за търсене, файловете съдържаха сканирани изображения на страниците от вестниците с публикуваните статии. Нямаше заглавия, само датите на публикуването, но този път не се налагаше да ги чете всичките. Сега знаеше коя дата търси. Видя я във файла с произшествията. Той бързо намери статията и я отвори.

Репортажът не беше много дълъг, само около петстотин и няколко думи. Имаше и четири снимки. Трите бяха с лошо качество, но четвъртата беше ясна и шокираща. Статията беше публикувана на втората страница на криминалната притурка на „Ел Ей Таймс“ от четвъртък преди две и половина години.

Самото заглавие накара Хънтър да затаи дъх и го принуди да го прочете два пъти. Нещата започнаха да придобиват ужасяващ смисъл.

Забележка в края на репортажа разкриваше как вестникът се е сдобил с трите снимки с лошо качество и той се задави за втори път.

— Не може да бъде — каза на глас в тихата стая. Думите му отекнаха около него. Зави му се свят от бързината, с която късчетата на ребуса се подредиха на местата си.

Направи разпечатка на сканираното изображение, сложи я на бюрото си и се замисли какво още да потърси. И после си спомни за камерата, която убиецът беше оставил в кофата за боклук в парка „Сити Хол“, и веднага направи връзката.

— Копеле.

Той бързо извади на екрана уеббраузъра и се замисли какви думи да напише в търсачката. Бързо реши да въведе изречение от четири думи. Резултатът се появи почти мигновено — шест милиона попадения за 0.36 секунди.

Тъй като беше използвал изречение с четири думи като критерий за търсене, търсачката първо бе открила и изредила комбинациите от всички думи заедно в реда, в който ги беше написал Хънтър. Тези резултати бяха първи в списъка. След като бяха свършили съчетанията от думите в определения ред, браузърът автоматично беше започнал да търси някоя от четирите думи или други комбинации с тях. Затова имаше толкова много попадения.

Щракна на първия резултат, който го заведе в специализиран уебсайт. Той прекара известно време там, като разглеждаше страниците и търсеше в архива, но не откри онова, което му трябваше.

Върна се на страницата с резултатите и опита втория линк. Отново претърси архива на сайта, но не стигна доникъде.

Повтори безрезултатния процес още осемнайсет пъти, докато най-после попадна на малко известен уебсайт. Странното беше, че щом началната страница на уебсайта се зареди на екрана, Робърт почувства тръпки по врата. Той се отърси от усещането и написа комбинация от ключови думи и дата в търсачката на сайта. Появиха се петнайсет файла. Търсачката не беше много добра и въвеждането на дата нямаше никакво значение. Той реши, че е най-лесно да провери всичките петнайсет резултата.

Не се наложи. Онзи, който търсеше, беше четвъртият.

Облегна се назад и потърка лицето си. Образите на екрана се сблъскаха със спомените в паметта му с абсурдна сила.

Файлът беше качен от някого, който се беше нарекъл МраченХХ1000. Робърт направи всичко възможно да открие истинската самоличност на човека, но не стигна много далеч и реши по-късно да се занимава с това.

През следващия час и половина извърши комбинирано търсене в интернет и във файлове, забранени за общата публика, до които имаше достъп като полицай, но и те не разкриха много.

Очите му се насълзиха от дългото взиране в екрана. Хънтър отиде до тоалетната и после си наля чаша силно кафе. Крачейки из стаята, той се замисли за всичко, което беше открил до този момент. Не беше малко, но много подробности все още липсваха. Нуждаеше се от помощ. Без да се интересува от късния час, взе мобилния си телефон и набра номера на Мишел. Тя отговори след третото позвъняване.

— Мишел, мой ред е да ти се извиня, че се обаждам толкова късно и извън работно време.

Тя се засмя.

— Терминът „работно време“ не се отнася за ФБР. Смяната ми започна в деня, когато ме наеха на работа, и ще свърши само след… — тя млъкна, сякаш пресмяташе — четирийсет и пет години.

— Дълга смяна.

— Ти ли ми го казваш? — отново се засмя тя. — Е, какво става?

Хънтър й разказа всичко, което беше открил до този момент, и й обясни какво търси. Мишел онемя.

— Мишел, на линията ли си?

— Мм… да. Сигурен ли си?

— Абсолютно.

— Добре. Ще видя какво ще мога да намеря и ще ти се обадя. Може да е късно… или рано. Зависи как ще го погледнеш.

— Няма да ходя никъде.