Един по един

90.

Хънтър и Гарсия стигнаха в Белфлауър в Южен Лос Анджелис точно когато слънцето залязваше над Венис Бийч. Блокът, в който беше живял Итън Уолш, беше стара и мръсна тухлена сграда, крайно нуждаеща се от ремонт, която се намираше в края на невзрачна улица.

Господин Станислав Рубен, хазяинът на Итън, посрещна детективите на входа на сградата. Той определено имаше съмнителен вид, зле ушити дрехи, сипаничаво лице и устни, белязани с белег. Гърленият му глас звучеше като от филм на ужасите.

— Помислих си, че мъжът, когото видях във вестника тази сутрин, изглежда много познат — каза Рубен, след като двамата детективи се представиха. — Заподозрях, че може да е някой от квартирантите ми, но не бях сигурен. Имам много квартиранти и ги виждам само един-два пъти в годината. Повечето ми изпращат чекове няколко месеца предварително. Така ми е по-лесно.

— Така ли плащаше наема си господин Уолш? — попита Гарсия.

— Да — усмихна се господин Рубен, показвайки развалените си зъби.

— От колко време ви беше квартирант?

— Сравнително отскоро. Само от шест месеца. Изглеждаше добър човек. Тих, нямаше оплаквания… — Мъжът почеса лявото си ухо два път — Той е, нали? Мъжът, който е бил убит по интернет? Това е бил моят квартирант, господин Уолш, нали? — Той говореше развълнувано.

— Не можем да бъдем сигурни на този етап — отговори Карлос.

— Мислите ли, че ще ми вземат интервю по телевизията? — Вълнението нарасна. — Никога не са ме давали по телевизията.

— Това не е толкова лошо — отбеляза Гарсия и посочи сградата. — Ще влезем ли?

Хазяинът отключи и тримата влязоха вътре. Тясното пространство вонеше на котешка пикня, примесена с още някаква парлива миризма.

Карлос сбърчи нос, докато бързо оглеждаше сумрачното преддверие, сякаш очакваше да определи източника на смрадта.

— Предлагам да се качим по стълбите — каза господин Рубен. — Асансьорът е малък и не бих рискувал да се кача в него, ако схващате намека ми.

Стълбището беше мръсно и тъмно, със стени, украсени с графити. Когато стигнаха до четвъртия етаж, господин Рубен ги поведе по дълъг и слабо осветен коридор. Там също вонеше на котешка пикня, но вече зловонна и противна, и двамата детективи стиснаха зъби.

Това обаче не притесни хазяина.

— Пристигнахме — обяви той и спря пред врата някъде по средата на коридора. Номерът беше 4113. Рубен отключи вратата и я отвори. Прозорците бяха затворени и завесите дръпнати и стаята пред тях тънеше в сенки. Вътре беше задушно като в затворническа килия.

Господин Рубен запали лампите, които осветиха малка жилищна площ и кухненски бокс вляво. Помещението беше оскъдно обзаведено. Имаше стара дървена маса, четири дървени стола, малка стереоуредба, диван с дамаска на цветя, портативен телевизор и шкаф, върху който бяха наредени няколко снимки в рамки. Нямаше видими следи нещо да е разместено. Стените бяха голи, с изключение на снимка на Итън Уолш с тригодишно момиченце.

— Спалнята и банята са насам — каза господин Рубен и посочи вратата отсреща.

Хънтър и Гарсия надянаха латексови ръкавици.

— Бихте ли изчакали навън? — обърна се Карлос към хазяина. — Не знаем дали тук има някакви веществени улики, но ако има, бих искал да намалим риска от увреждането им.

Господин Рубен разочаровано отстъпи назад.

— Добре. Разбирам. Ще бъда тук, ако ви потрябвам.

Първото, което двамата детективи забелязаха в тясната дневна, беше лаптопът на Итън Уолш на дървената маса. На горната част на екрана беше закачена камера.

Хънтър извади от джоба си два големи плика за веществени доказателства и сложи в тях лаптопа, уебкамерата и всичките кабели на компютъра.

Гарсия разгледа снимките на шкафа. Бяха общо четири, всичките на Итън Уолш и дъщеря му. В чекмеджето имаше няколко книга и списания, всичките за компютърно програмиране, и огромен брой комикси. Кухнята беше малко разхвърляна, но не повече, отколкото би се очаквало от мъж, който живее сам. В хладилника имаше няколко готови ястия и много бира.

Робърт остави партньора си да огледа дневната по-добре и отиде в останалата част на апартамента. Банята беше малка като консерва, с напукана преграда на душа и тоалетна. Нямаше друго.

И спалнята не беше по-голяма. Леглото беше сбутано точно под малкия прозорец и въпреки това оставаше малко пространство за маневриране. До неоправеното легло имаше само стенен гардероб с плъзгащи се врати и нощно шкафче с лампа за четене.

Хънтър провери под леглото — два празни куфара. В гардероба имаше ризи, тениски, джинси, панталони, якета, два чифта маратонки, официални обувки и два кашона, пълни с видеоигри. Спалнята на Итън беше разхвърляна, но пак в границите на допустимото. Отново нищо не изглеждаше разместено.

Той се върна в дневната, където Гарсия стоеше до неудобния на вид диван и прелистваше страниците на нещо, което приличаше на тетрадка или дневник. Когато Хънтър влезе в стаята, Карлос спря и се намръщи на страницата, която четеше.

Приятелят му познаваше това изражение.

— Какво откри?

Гарсия вдигна глава и се усмихна.

— Първата връзка.