Един по един

14.

Пътуването до лосанджелиския Институт по съдебна медицина на Норт Мишън Роуд им отне по-малко от двайсет минути. Хънтър и Гарсия изкачиха пищните стъпала, водещи към главния вход на внушителната в архитектурно отношение сграда, и се приближиха до рецепцията. Секретарката, дебела чернокожа жена с добродушно лице, им отправи съчувствена усмивка, предназначена за всеки, който прекрачва прага на старата болница, превърната в морга.

— Добър ден, детективи — каза тя със заучен тон.

— Как си, Сандра? — усмихна се Робърт.

— Добре, благодаря. — Тя отдавна се беше научила да не пита никого, който влиза в моргата как е. — Доктор Хоув ви чака в Зала 1 за аутопсии. — Сандра посочи с глава люлеещите се двойни врати вдясно от рецепцията.

Хънтър и Гарсия минаха през тях и продължиха по дълъг, безупречно чист бял коридор. В дъното завиха по по-къс коридор, където санитар буташе количка, покрита с бял чаршаф. Едната от двете флуоресцентни лампи на тавана не работеше добре и примигваше на неравномерни интервали. Сцената напомни на Робърт на някакъв нискобюджетен филм на ужасите.

Той стисна с пръсти носа си, сякаш се готвеше да кихне. Миризмата на това място винаги му въздействаше. Беше като в болница, но с различна острота. Нещо сякаш дращеше в гърлото му и бавно изгаряше ноздрите му като киселина. Днес обаче парливият мирис на дезинфектанти и почистващи препарати раздразни стомаха му още повече. Сякаш долавяше миризмата на натриевия хидроксид в тях. Съдейки по изражението му, Карлос, изглежда, също беше усетил мириса.

Те отново завиха наляво и стигнаха до вратата на Зала 1 за аутопсии.

Робърт натисна звънеца на стената и от малкия високоговорител се разнесе статичен шум.

— Доктор Хоув? — попита той.

Тежката врата забръмча и се отключи със свистене като херметизиран люк. Хънтър я бутна и двамата с Гарсия влязоха в голяма и студена стая. Стените бяха с искрящо бели плочки, а подът беше с винилова настилка. Три маси за аутопсии от неръждаема стомана се подаваха от дълъг плот с големи умивалници покрай източната стена. На тавана над всяка маса имаше хирургични лампи, наредени в кръг. На две от стените имаше метални чекмеджета, които приличаха на големи шкафове с огромни дръжки. Главният съдебен лекар на лосанджелиския Институт по съдебна медицина стоеше в отсрещния край на помещението.

Доктор Каролин Хоув беше висока и слаба, с проницателни зелени очи и дълга кестенява коса, която обикновено завързваше на опашка, но днес беше прибрала на кок. Хирургичната маска беше спусната на врата й и разкриваше устни с бледорозово червило, изпъкнали скули и малък, изящен нос. Беше пъхнала ръце в джобовете на бялата лабораторна престилка.

— Робърт, Карлос — поздрави ги тя и кимна на всеки. Гласът й беше кадифен, но твърд, и винаги под контрол.

Детективите мълчаливо отвърнаха на поздрава.

— Майк ми разказа цялата история — добави доктор Хоув. — Убиецът се е обадил в кабинета ви и ви е накарал да гледате, така ли? — Тя пристъпи към масата за аутопсии най-близо до нея. За щастие на другите две нямаше трупове.

Двамата мъже я последваха.

— Накара ни да избираме как да умре жертвата — отговори Карлос.

— Имате ли представа защо?

— Работим по въпроса.

— Майк ми каза, че убиецът бил направил нещо като… камера за мъчения.

— Да, нещо такова — отвърна Робърт.

— Може да изгледаш видеозаписа, ако искаш, докторе — рече Гарсия. — Възможно е да видиш нещо, което ние сме пропуснали.

Тя кимна колебливо.

— Разбира се. Ще го изгледам, ако ми го изпратите.

Настъпи кратко мълчание, а после вниманието им се насочи към трупа на масата от неръждаема стомана. Жертвата без кожа и без лице лежеше там като същество с неопределен пол. Нищо повече от деформирано парче месо. Прословутият V-образен разрез, украсен с дебели, черни шевове, добавяше още един пласт гротескност към тялото.

Доктор Хоув надяна ръкавици, запали лампите над масата и погледна жертвата.

— Толкова много години съм съдебен лекар и пак не проумявам как може някой да направи такова нещо на друго човешко същество.

— Някои хора са способни на още по-лоши неща, докторе — отбеляза Гарсия.

— Ако говорим за болка, няма по-лошо, Карлос — каза тя и той почувства, че по гърба му запълзяха ледени тръпки от тона й. — Натриевият хидроксид е силна основа — обясни Каролин. — Намира се в срещуположния край на pH скалата от силните киселини като сярната и солната. Всеки знае какво могат да причинят силните киселини, когато влизат в пряк контакт с човешката кожа, но малцина са наясно, че силните основи като натриевия хидроксид са четирийсет пъти по-болезнени и пагубни за човешкото тяло от силните киселини.

Карлос отвори широко очи.

— Четирийсет?

Доктор Хоув кимна.

— Сярната киселина е като хладка вода в сравнение с натриевия хидроксид. Убиецът е приготвил алкална баня за жертвата. — Погледът й отново се отмести към трупа на масата. — За него е било така, сякаш го изгаря жив, но мозъкът му е продължил да работи по-дълго… много по-дълго, затова е почувствал всяка изгаряща болка, причинена на тялото му. Разтворът е разял първите два пласта на кожата му за нула време.

— И после е започнала истинската болка — промълви Хънтър.

— Да — съгласи се Каролин.

Гарсия, изглежда, се съмняваше.

— Главната причина натриевият хидроксид да се използва в толкова много индустриални почистващи препарати е невероятната му способност да разтваря мазнини, масла, тлъстини и протеин — обясни съдебният лекар. — Третият пласт на човешката кожа, хиподермата, е съставен предимно от тлъстини. Когато изчезнат, остава мускулна тъкан, която е изградена главно от протеин. Сега започна ли да ви се изяснява картината?

Карлос изтръпна.

— Добавете към това и факта, че алкалозата в разтвора поддържа превъзбудени нервите и ги възпалява ужасяващо, и ще разберете, че всеки нерв в тялото му е крещял от агония. Болката кара всички главни мускули да се гърчат конвулсивно, да блокират и да се схващат. Ако не е бил завързан в седнало положение, той вероятно е щял да счупи гръбначния си стълб. А мозъкът му все още е работел и е регистрирал всичко, докато тялото му се е разлагало пласт по пласт.

— Мисля, че картината вече ми е ясна. Благодаря, докторе. — Лицето на Гарсия беше станало зеленикаво.

— Не достатъчно рано — обади се Хънтър. — Той е бил в алкалната баня единайсет минути, преди да умре.

Доктор Хоув се съгласи, накланяйки глава на една страна.

— И все пак сърцето му е отказало по-бързо, отколкото би трябвало. Идентифицирахте ли го вече?

— Още не — отвърна Робърт.

— Може би това ще помогне. — Каролин взе някакъв документ от плота зад нея и го даде на Хънтър. — Причината сърцето му да спре по-рано е, че е страдал от митрална стеноза, стесняване на отвора на митралната клапа на сърцето. Заболяването принуждава сърцето да работи по-усилено, за да изтласква кръвта от лявото предсърдие в лявата камера. При изключително силната болка, на която е бил подложен, сърцето му е трябвало да увеличи скоростта, за да снабдява тялото с повече кръв, но поради състоянието му сърцето се е претоварило фатално по-скоро.

— Колко по-скоро? — попита Карлос.

— Бих казала четирийсет-петдесет процента.

— Можел е да живее два пъти по-дълго, отколкото е издържал?

Съдебният лекар кимна.

— Някой по-здрав човек като теб вероятно би останал жив по-дълго.

Гарсия потрепери, отърсвайки се от смразяващото усещане, което полази по гърба му.

— Човек в неговото състояние вероятно е ходел на преглед при кардиолог на всеки няколко месеца — добави Хоув.

— Благодаря, докторе — каза Хънтър. — Веднага ще започнем да проверяваме.

— За жалост трупът е черна дупка за криминалистичен анализ — приключи Каролин. — Ако е имало нещо за намиране, натриевият хидроксид го е разложил. Не са оцелели дори бактериите. — Тя се прокашля, за да изчисти гърлото си. — Ако смятате да го погледнете от ъгъла на наркотиците, мога да ви кажа, че той не е употребявал дрога и дори да е употребявал, това е било с чисто медицинска цел, и не е докосвал нищо най-малко от една седмица.

Робърт знаеше, че случаят ще е такъв, но долови леко колебание в поведението на съдебния лекар.

— Има ли още нещо, докторе?

— Озадачена съм от нещо. Въпреки че сърцето на жертвата е спряло по-бързо, отколкото на здрав човек, разтворът на натриевия хидроксид би трябвало да продължи да разяжда тъканите и да разлага тялото му, докато не остане нищо, но не е станало така. Спрял е, когато е стигнал до мускулната тъкан.

— Точно когато е умрял — отбеляза Хънтър.

— Да. Това предполага, че убиецът е изпразнил контейнера и е извадил жертвата веднага щом е умряла.

— Вероятно именно това е направил — съгласи се Робърт.

— Но защо? И защо е изхвърлил трупа в онази уличка? Ако го беше оставил в контейнера, тялото на жертвата щеше да се разложи напълно и проблемът с веществените доказателства щеше да бъде решен. Защо ще дава на полицаите нещо, върху което да работят?

— Защото убиецът иска да се увери, че го приемат на сериозно — отговори Хънтър. — Без труп ние няма да имаме доказателство, че кадрите по интернет не са визуален трик.

— Или че някой е играл роля — добави Гарсия. — Водата в аквариума се окървави много бързо, докторе. Виждахме само лицето на жертвата, нищо друго. Предположихме, че изпитва нечовешка болка и че тялото му се разлага, но можеше да играе ролята, за да измами полицията.

— Освен това намерението на убиеца е било трупът да бъде намерен бързо — допълни Робърт. — Затова е избрал мястото, където го е изхвърлил — задна уличка с няколко магазина. Днес рано сутринта е трябвало да приберат боклука. Сигурен съм, че убиецът е знаел това.

— Дава ви трупа, за да докаже, че цялото нещо не е било инсценирано — отбеляза доктор Хоув.

— Това е идеята — потвърди Хънтър. — Защото сега знаем, че той наистина съществува.