Един по един

56.

Памела поведе Робърт по Западна първа улица и покрай ъгъла, до „Едисън Лаундж“, срещу сградата на Главното управление на полицията. В момента не й се седеше в зала за конференции или някъде другаде в редакцията на „Ел Ей Таймс“.

„Едисън“ беше елегантен и изискан бар в мазето на прочутата сграда „Хигинс“ в центъра на Лос Анджелис. В началото на XX век в същото мазе се бе помещавала първата частна електростанция в града. В почит към мястото на електроцентралата в историята „Едисън“ беше запазил до голяма степен оригиналната архитектура и механичните артефакти.

В зоната вляво от главния бар намериха два кожени стола с високи облегалки, поставени до ниска, лакирана маса за кафе с имитиращ мраморен плот. Слабото осветление и тихата музика от трийсетте години заедно със старинните предмети и обзавеждане създаваха носталгична атмосфера, която те пренася в миналото.

Хънтър изчака Памела да се настани и след това седна.

Тя отново му се усмихна вяло, оценявайки жеста.

— Преди да започнете да ми задавате въпроси, моля ви, кажете ми, открит ли е трупът на Кристина?

За Хънтър не беше трудно да прочете мислите й. В момента тя не беше репортер и не питаше, защото искаше информация за евентуална статия, а все още се държеше за крехката надежда, че онова, което е видяла, е откачена измама — някакво огромно недоразумение.

Робърт беше изпадал в това положение безброй пъти. И ставаше все по-трудно.

Стомахът му се сви.

— Да.

Той видя как светлината в очите на Памела угасна. Нещо, което беше виждал много пъти. Не като родител, който току-що е загубил син или дъщеря, а като човек, който не само че е загубил близък приятел, но и съзнава, че опасността и злото са по-близо, отколкото е мислел. Щом такова нещо се беше случило с Кристина, можеше да се случи и на нея. На семейството й. На всеки.

Тя въздъхна дълбоко. Очите й се напълниха със сълзи.

— Кога?

— Вчера.

— Къде?

— Недалеч от дома й.

До тях се приближи сервитьорка, която лесно можеше да се състезава за титлата Мис Калифорния.

— Здравейте и добре дошли в „Едисън“ — каза с усмивка, която Хънтър беше сигурен, че отправя към всеки гост. — Желаете ли да видите менюто с коктейлите?

— Не, благодаря — отвърна Памела и поклати глава. — Може ли водка с мартини, моля?

— Разбира се. — Сервитьорката погледна Хънтър, готова да вземе поръчката му.

— За мен само кафе без нищо, моля.

— Ей сега. — Момичето се обърна и се отдалечи.

— Кой е способен на такова нещо? — попита Памела. Гласът й беше станал сух, сякаш нещо бе заседнало в гърлото й. Тя млъкна и преглътна сълзите си. — Успяхме да намерим откъси от автентичното предаване по интернет. Гледахте ли го?

Хънтър задържа погледа си на нея и после кимна.

— В какво беше затворена, по дяволите? Някакъв собственоръчно направен стъклен ковчег?

Той не отговори.

— И онези бутони по интернет. Хората гласуваха как да умре Кристина, така ли?

Той продължаваше да мълчи.

— Така е било. — На лицето й се изписа възмущение. — Наистина са гласували. Защо? Те дори не са я познавали. Забавно ли им се е видяло? Или са помислили, че е някаква игра? Или са решили, че щом на екрана е изписана думата ВИНОВНА, Кристина наистина е виновна за нещо?

Този път напрегнатият израз в очите й настояваше за отговор.

— Не мога да ви кажа какво са мислели хората, докато са натискали бутоните, госпожице Хейс — спокойно отговори Хънтър, — но може би поради една от причините, които току-що изброихте. Може да са мислели, че е игра, а не реалност, или да са повярвали в заглавието ВИНОВНА.

Думите му я накараха да затаи дъх. Памела разбра подтекста им. Всеки ден използваше заглавия… С тях пресата привличаше вниманието на хората. Тя знаеше, че колкото по-сензационно е едно заглавие, толкова по-голямо внимание ще привлече, и за да постигне максимален резултат, подбираше думите много внимателно. Понякога е необходима една-единствена дума. Освен това Памела много добре знаеше, че в психологическо отношение заглавията служат за различни цели. Понякога са насочени да грабнат вниманието на хората, докато в същото време се опитват да внушат някакво предварително формулирано мнение в подсъзнанието им. И въздействието на заглавието беше много по-голямо, отколкото предполагаха хората. Силно. И Памела знаеше това.

„Убиецът е използвал професионалния трик на Кристина срещу нея“ — помисли си тя и това я накара да потрепери.

Сервитьорката се върна с напитките им. Даде на Памела мартинито и още преди да остави кафето на Хънтър на масата, Памела изпи питието си на три големи глътки.

Момичето я погледна, полагайки усилия да прикрие изненадата си.

— Може ли още едно, моля? — попита Памела и й връчи празната си чаша.

— Да… разбира се. — Сервитьорката отново се отправи към бара.

— Сега вече може ли да ви задам няколко въпроса, госпожице Хейс? — попита Хънтър.

Алкохолът я поуспокои. Памела отново насочи вниманието си към детектива и кимна.

— Да, и престани да ме наричаш госпожице Хейс. Имам чувството, че съм се върнала в католическото училище, а аз го мразех. Казвай ми Памела или Пам. Всички го правят.

Робърт започна с елементарни въпроси, за да установи какви са били взаимоотношенията между Памела и Кристина. Скоро стана ясно, че Памела е била не само шеф на Кристина, но и че през годините двете са станали много добри приятелки. Тя каза на Хънтър, че доколкото й е било известно, Кристина не се е срещала с никого. Последната й връзка, ако можело да се нарече такава, приключила преди четири месеца. Продължила едва няколко седмици. Била обречена от самото начало. Мъжът бил много по-млад от Кристина, непоправим женкар, барабанист в многообещаваща рок група, наречена „Крещящи играчки“.

Хънтър повдигна вежди. Не много отдавна беше гледал „Крещящи играчки“ в „Хаус ъв Блус“.

Сервитьорката се върна с второто мартини и този път Памела започна да го пие на малки глътки.

Робърт я попита за трите букви — ВШУ — и за поредицата от цифри — 678. Тя мисли дълго, но накрая каза, че не й говорят нищо и че не вижда какво общо биха могли да имат с Кристина Стивънсън.

Той се поколеба дали да я попита дали е чувала името Кевин Лий Паркър, но се отказа. По всяка вероятност не го беше чувала, пък и не можеше да избегне факта, че тя е репортер. Той беше сигурен, че по-късно Памела ще провери името и ще открие, че и Кевин Лий Паркър е бил убит преди няколко дни. Въоръжена с тази информация, на първата страница на „Ел Ей Таймс“ за нула време щеше да се появи сензационно заглавие за нов сериен убиец, който обича да предава на живо как убива жертвите си. Драматичните заглавия за убийства на първите страници на вестниците предизвикваха шок и караха хората да говорят какво ли не, но новината за нов сериен убиец в Лос Анджелис би породила паника в целия град. Хънтър беше виждал това да се случва. А в момента можеха да минат без това.

— Споменавала ли е нещо за заплахи? — попита. — Писма, имейли, телефонни обаждания? Нещо, което да я е разтревожило? Хора, които не са я харесвали?

Жената се засмя нервно.

— Ние сме репортери в четвъртия по тираж вестник в Съединените щати, детектив. Поради естеството на професията ни никой не ни харесва, колкото и дружелюбно настроен да изглежда. Например ти и всичките ти приятели на отсрещната страна на улицата.

Хънтър не каза нищо. Но тя беше права. Той още не беше срещал ченге, което да харесва журналисти.

— В „скалата за боклуци“ на хората ние се нареждаме на първите места заедно с корумпираните политици и адвокатите. — Памела млъкна и отпи от мартинито си. Въпреки агресивните си думи тя много добре знаеше какво има предвид Робърт.

Той изчака мигът да отмине.

Памела се върна на въпроса:

— Факт е, че като репортери всички сме писали статии, които са ядосали някого. Всички сме получавали заплашителни писма, имейли и телефонни обаждания. Това се случва често, но всъщност са безобидни. Хората се вбесяват, когато разкрием истината, защото много пъти тя не им изнася.

Памела Хейс се разгорещяваше, когато говореше за професията си.

— Госпожица Стивънсън споменавала ли е за някое от тези писма, имейли или телефонни обаждания? Нещо, което е смятала за повече от перчене?

Памела понечи да поклати глава, но спря. Погледът й стана по-целеустремен и изгладеното й с ботокс чело щеше да се намръщи, ако можеше.

— Какво ти каза? — настоя Хънтър, опитвайки да се възползва от момента.

Тя се облегна назад. Вдигна ръка към брадичката си и протегна показалеца си така, че да докосне устните й, а после наведе глава.

Бихейвиористичната5 психология тълкуваше жеста „пръст на устните“ като издайнически знак — човекът се готви или иска да каже нещо, но не е сигурен дали трябва да го направи. В определени ситуации жестът издаваше, че човекът се готви да излъже.

Робърт внимателно наблюдаваше Памела. Репортерският й ум очевидно обмисляше нещо и се чудеше дали да сподели информацията, или да я запази за себе си. Може би в нея имаше история.

Проблемът на Памела беше, че не е криминален репортер. Информацията трябваше да бъде предадена в криминалната секция на вестника, а тя мразеше колегите си там. Винаги гледаха пренебрежително другите, особено развлекателната секция, която наричаха „клюкарска яма“.

Хънтър долови колебанието й и отново я подкани да говори:

— Памела, и най-дребната информация може да ни помогне да хванем убиеца на Кристина. Тя страхуваше ли се от нещо или от някого?

Жената отново го погледна и видя в очите му твърда решителност и искреност, каквито не виждаше често. Чертите й леко се отпуснаха.

— Преди четири месеца Кристина написа статия за един човек на име Томас Полсън.

— Софтуерният милионер?

— Единственият и неповторимият — отговори Памела, изненадана, че е чувал за него. — Бивша служителка на господин Полсън се свърза с Кристина с потенциално голяма история. Кристина дойде при мен и аз й дадох зелена светлина да проучи нещата. Тя работи два месеца и изрови купища мръсотии за този боклук. Статията беше отпечатана и бизнесът и личният живот на господин Полсън пострадаха.

— За какво беше статията?

Памела отново отпи от питието си.

— Той обича да вкарва в леглото си секретарките си, личните си асистентки и всички, които хареса, а после ги заплашва да си държат устата затворена, използвайки каквито средства смята за добре. Господин Полсън е женен и има дъщеря. Когато беше отпечатана, статията разкри, че той го прави от години. Предполага се, че е спал с повече от трийсет и пет свои служителки. — Тя замълча, преценявайки думите си. — Знам, че за мнозина това не звучи толкова унищожително, но все пак живеем в Съединените щати, страна, подчинена на фалшив морал и където да си религиозен, верен и истински семеен човек, е нещо повече, отколкото предполагаме. И това е Лос Анджелис, град, където и най-малката афера може да сложи край на нечия кариера. Статията се отрази много зле на живота на господин Полсън.

Хънтър записа нещо в тефтерчето си.

— И той заплаши ли госпожица Стивънсън?

Памела направи колеблива гримаса.

— След излизането на статията тя започна да получава телефонни обаждания… нещо за болка и че ще я накарат да страда и да умре бавно. Бяха й се случвали такива неща и преди, пък и Кристина не се плашеше лесно, но знам, че нещо в онези телефонни обаждания наистина я стресна. Опитахме се да проследим обажданията, но човекът, който й звънеше, беше много умен. Пренасочваше обажданията из целия град.

— Получаваше ли ги и напоследък?

— Не съм сигурна. Известно време не споменаваше нищо по този въпрос.

Робърт пак си записа някои неща.

— Но говорим за статии, които Кристина написа, докато беше в развлекателната секция — добави Памела. — Преди да я взема в развлекателната, тя работи девет месеца в криминалната секция. А преди това беше почти във всяка секция във вестника. Ако случилото се с нея е заради някоя статия, която е написала, списъкът е дълъг.

— Да, знам. Има ли начин да получа архив на всички статии, които е написала госпожица Стивънсън, докато е работила в развлекателната секция? Бих искал да започна оттам.

Въпреки че Памела изглеждаше изненадана, веждите й не помръднаха.

— Говорим за статии, писани в продължение на две години.

— Да, съзнавам това. Имаме екип, който ги събира, но с твоята помощ ще ускорим нещата.

Тя го гледа няколко секунди.

— Добре. Сигурна съм, че ще мога да събера всичко и да ти изпратя компресиран архив до утре.