Един по един

66.

Старомодният асансьор с размери на килер беше заседнал някъде на последните етажи на сградата и Итън Уолш изкачваше стълбите към апартамента си на четвъртия етаж бързо, прескачайки по две наведнъж. Проблемът беше, че физическите упражнения не влизаха дори в речника му, още по-малко в рутинното му ежедневие. Докато стигне до втория етаж, вече беше останал без дъх, беше се зачервил и се потеше като сумист в сауна, който всеки момент ще получи инфаркт. Въпреки че беше понапълнял през последните няколко месеца, Итън не беше пълен, но определено не беше във форма.

Обикновено той би покорил бавно осемте реда стъпала, водещи до апартамента му, ругаейки, когато стигнеше до края на всеки, но тази вечер закъсняваше с десет минути за половинчасовото си видео обаждане с четиригодишната си дъщеря Алисия.

Когато тя се роди, животът му, изглежда, се беше отправил по пътя на успеха. Той беше независим програмист на видеоигри, при това много добър. Беше разработил сам няколко онлайн игри и в три поредни години спечели престижната награда „Мочис“ за „най-добра стратегия и интрига на годината“. Но с появата на директни онлайн магазини за големи платформи като „Майкрософт X-Бокс 360“ и „Плейстейшън 3“ на „Сони“ пред независимите програмисти на видеоигри се разкри един цял нов свят. И можеше да спечелят страшно много пари.

Итън обсъди идеята да създаде игра за „Х-Бокс 360“ с Брад Нелсън, гениален канадски програмист на игри, с когото се бе запознал преди няколко години. Брад каза, че обмисля същата идея, но е изключително трудно да я осъществи сам. След още няколко разговора двамата решиха да я разработят заедно и така създадоха игрите „Агресор“ само шест месеца преди да се роди момиченцето на Итън.

Брад имаше много връзки и благодарение на наградите на Итън успя да осигури две много солидни инвестиции, които им позволиха да напуснат работата си и да се съсредоточат единствено върху разработката на първата им голяма конзолна игра.

За седем месеца бяха готови с кратка демонстрационна версия, която се разпространи като вирус в „Х-Бокс 360“. Около играта и фирмата им се вдигна невероятен шум, но Итън беше перфекционист и продължи да поправя и да преработва огромни части от играта, и това възпрепятства напредъка й. Всеки ден започнаха да избухват спорове между Итън и Брад. Датата на завършването на играта постоянно се отлагаше и две години по-късно все още не беше обявена. Никой не знаеше със сигурност кога ще бъде завършена. Шумът около играта и фирмата им стихна. Инвестициите секнаха. Накрая Итън беше принуден отново да ипотекира къщата си и да вложи във фирмата всичко, което има.

Напрежението и отчаянието се отрази на отношенията му със съпругата му Стефани и те започнаха да се карат. Дъщеря им вече беше на три години. Итън беше вманиачен и потиснат и се превръщаше в развалина. И тогава Брад Нелсън реши да закрие фирмата. Беше му писнало. Разногласията бяха станали неконтролируеми. Той нямаше търпение, нито пари, но не беше задлъжнял като Итън.

Партньорството завърши зле. Брад отказа да подпише документите, с които прехвърля дела си от фирмата на Итън, и това означаваше, че Итън не може да продължи сам разработването на играта. Петдесет процента от интелектуалната собственост върху играта принадлежаха на Брад, който отказа да му ги даде. Итън нямаше пари да наеме адвокат и да се опита да се бори в съда. Ако щеше да разработва игра за „Х-Бокс 360“, трябваше да забрави за всичко, което беше направил досега, и да започне от нулата, а той нямаше нито средствата, нито психическата издръжливост за това.

Итън беше напълно разорен и сломен. Не знаеше какво да прави, но преживяването го остави огорчен и вече нямаше желание да програмира. Имаше толкова големи дългове, че единственият изход беше да обяви банкрут. Банката му взе къщата и с това семейните кавги се разгорещиха. Стефани го напусна и преди шест месеца подаде молба за развод. Взе дъщеря им и сега живееше в Сиатъл с мъж, с когото се беше запознала, докато все още бяха женени.

Алисия му липсваше безумно. През последните шест месеца Итън я беше виждал само веднъж. Единствената му утеха беше, че два пъти седмично можеше да говори с нея трийсет минути по видео връзка по интернет, както беше постановил съдията.

Когато стигна до вратата на апартамента си, той дишаше толкова тежко, че звучеше като повредена прахосмукачка. Извади ключовете, отвори вратата и влезе в малкия, тъмен и клаустрофобичен апартамент.

— Мамка му! — измърмори и погледна часовника си. Беше се качил до четвъртия етаж за три минута. Ръката му намери електрическия ключ за осветлението на стената и старата жълта крушка в средата на тавана примига два пъти, преди да облее стаята с толкова слаба светлина, че почти нямаше разлика отпреди. Той се втурна към лаптопа на пластмасовата масичка до стената и бързо го включи. — Хайде, хайде, зареди, праисторическа тухло — подкани Итън стария компютър, размахвайки ръце. На екрана най-после се появи приложението за видео връзката и той натисна бутона „Обади се“.

От другия край на линията отговори бившата му съпруга.

— Невероятен си — сърдито каза — Закъсня цели петнайсет минути…

— Не започвай пак, Стефани — прекъсна я той. — Излязох от работа навреме, но автобусът спука гума. Трябваше да слезем и да се натъпчем в следващия… Все едно, на кого му пука? Защо ли си губя времето да ти обяснявам? Къде е Алисия?

— Нещастник — каза Стефани. — И не приличаш на нищо. Можеше поне да срешеш косата си.

— Благодаря ти за любезните думи. — Итън прокара пръсти през косата си, опитвайки се да я приглади, а после избърса с ръкава на ризата потта от челото си. Секунда по-късно на екрана се появи усмихнатото лице на Алисия.

Тя беше изумително момиченце. С розовите си бузки и къдравата руса коса приличаше на героиня от анимационен филм. Очите й бяха тъмносини и формата им придаваше винаги усмихнат вид на лицето. Сега тя наистина се усмихваше и усмивката й би обезоръжила всеки възрастен.

— Здравей, татко — каза Алисия, енергично махайки с ръка пред камерата.

— Здравей, миличка. Как си?

— Много съм добре, татко. — Тя сложи ръчичката си на устата и се изкикоти. — Много си смешен.

— Така ли? Защо?

Тя пак се изкикоти.

— Лицето ти прилича на голяма ягода и косата ти стърчи като ананас.

— Ами тогава може да ме наричаш „плодова салата Татко“.

Алисия се засмя със заразителния си смях, на който човек не можеше да устои.

Итън се засмя заедно с нея.

Двамата разговаряха още дванайсет минути. Итън почувства, че в гърлото му засяда буца, като знаеше колко скоро ще трябва да каже „довиждане“ на дъщеря си.

— Татко… — намръщи се Алисия. Очите й изразяваха озадаченост.

— Да, миличка. Какво има?

Мобилният телефон на Итън иззвъня в джоба на ризата му. Той винаги го изключваше, когато разговаряше с дъщеря си, но днес забрави, защото бързаше.

— Една секунда, миличка. — Итън извади телефона си и без да погледне екранчето, го изключи и го прибра в джоба си. — Извинявай, миличка. За кого питаше?

Неизвестно защо на лицето на Алисия се изписа страх.

— Какво има, миличка?

Тя вдигна ръчичката си и посочи камерата.

— Кой е онзи човек, който стои зад теб, татко?