Един по един

41.

Адресът, който им дадоха, ги заведе до малка двуетажна сграда с офиси на Дюи Стрийт, зад Марийн Парк в Санта Моника. Пътуването им от Главното управление на полицията продължи четирийсет и седем минута, фасадата на старата сграда беше осеяна с обяви „Продава се“ и „Дава се под наем“.

Хънтър се запита кой нормален човек би искал да купи или да наеме офис в сграда, която е толкова занемарена от години — изтъркани и избелели тухли, лошо поставени прозорци и тъмни петна от дъждовна вода, стичала се през покрива като кална глазура на торта.

Паркингът беше зад сградата, скрит от главната улица. От мрежата от пукнатини бяха избуяли плевели. Само едно от осемте места беше заето от червен форд фюжън.

До стената бяха натрупани дървени щайги на няколко метра от колата. Входът на паркинга беше отцепен от полицията на Санта Моника с жълта лента за ограждане на местопрестъпление. Пред лентата се беше събрала тълпа и въпреки че от мястото, където стояха, не се виждате нищо, никой не беше готов да отстъпи нито сантиметър. Някои дори пиеха кафе от термоси, докато чакаха.

Хънтър и Гарсия спряха пред сградата до трите полицейски коли и микробуса на криминалистите и после бавно си проправиха път през тълпата.

Когато стигнаха до жълтата лента и Хънтър заговори с двама полицаи, които пазеха входа на паркинга, висок, слаб и жилав мъж, облечен с черен анцуг с качулка и тъмносини джинси, привлече вниманието на Карлос. Мъжът стоеше най-отзад в тълпата и беше пъхнал ръце в джобовете си. За разлика от напрегнатите и развълнувани хора, той стоеше спокойно и отпуснато. Очите му се спряха на Гарсия за миг и после мъжът отмести поглед.

— Детектив Санчес е ей там — каза по-възрастният полицай и посочи нисък и пълен човек, който разговаряше с единия криминалист. Беше висок метър шейсет и пет и бе хванал ръце зад гърба си като погребален агент, който наблюдава погребение. И във външния му вид имаше нещо траурно — черен костюм с два-три сантиметра бели маншети, подаващи се от ръкавите, лъснати черни обувки и черна вратовръзка. Косата му беше тъмнокестенява, сресана назад и пригладена с гел в стил Дракула. Мустаците му се извиваха като конска подкова.

— Детектив Хънтър? — попита Санчес, когато забеляза двамата новодошли.

Робърт се ръкува с него и представи партньора си.

— Това е Томас Уеб — каза Санчес и кимна към криминалиста, с когото разговаряше. Уеб беше шест-седем сантиметра по-висок от Санчес и няколко килограма по-слаб. Екипът от криминалисти вече прибираше нещата си и се готвеше да си тръгне.

Санчес нямаше вид на човек, който си губи времето и бъбри празни приказки. Щом всички се запознаха, той бръкна в джоба си и извади тефтерчето си.

— Е, нека да кажа какво знаем — обърна се той към Хънтър и Гарсия. — В 8:52 часа диспечерът е получил обаждане от някой си господин Андрюс. — Санчес посочи червения форд фюжън. — Собственикът на онази кола. Той е счетоводител и има офис на втория етаж на тази сграда. Мястото е почти празно, както бихте предположили от множеството обяви на агенцията за недвижими имоти отпред. Една застрахователна компания заемаше целия първи етаж, но преди шест месеца фалираха. Единственият друг наемател в сградата е еднолична търговска фирма за надзор на качеството на втория етаж. Още не сме установили контакт с него — Санчес млъкна, може би очакваше забележка от Хънтър или Гарсия, но те не казаха нищо. — Все едно, на този адрес беше изпратена патрулна кола. Когато дошли тук, полицаите намерили трупа на бяла жена на земята ей там, до щайгите. — Той посочи мястото. — Трудно може да се определи възрастта й, някъде между двайсет и четирийсет години.

— Трупът беше закаран в Института по съдебна медицина преди около час — обади се криминалистът, поглеждайки часовника си. — За съжаление ще трябва да се задоволите само със снимките. — Той се огледа наоколо. — Но това не е местопрестъплението. Ако наистина е убийство, тя със сигурност не е била убита тук.

Санчес погледна Хънтър и Гарсия и продължи:

— Господин Андрюс паркирал колата си на обичайното място и когато слязъл, забелязал тялото на земята. Отначало помислил, че вероятно е някой бездомник, въпреки че не бил виждал бездомен човек да спи там. Приближил се да види по-добре и после се уплашил. Веднага се обадил за помощ. Кълне се, че не е докосвал нищо.

— Къде е той? — попита Робърт.

— Горе в кабинета си. При него има полицай. Може да го разпитате, ако искате.

— Цялото тяло беше жестоко обезобразено от стотици подутини с различна големина — обясни криминалистът. — Възпаления и отоци, вероятно причинени от ужилвания на оси, по-точно тарантулови оси.

Хънтър и Гарсия не казаха нищо.

— Извадихме три оси от устата й — добави криминалистът и им показа малък, кръгъл пластмасов контейнер с три мъртви тарантулови оси вътре. — Едната се беше заклещила в гърлото й.

— Беше ли облечена? — попита Карлос.

— Не напълно. Само по бельо, лилаво на цвят, дантелено.

— Открихте ли някакви лични вещи?

— Не, нищо. Вече проверихме контейнера за отпадъци. Празен е. Както каза детектив Санчес, сградата е почти необитаема.

— Щом сте успели да идентифицирате подутините по тялото й, предполагам, че тялото не е било подуто — каза Робърт.

Той знаеше, че в началните етапи след смъртта, особено първите три дни, ако тялото е държано в относително нормални условия, клетъчният метаболизъм се забавя, когато вътрешните системи започват да се разпадат. Липсата на кислород в тъканите задейства експлозивен растеж на бактерии, които се хранят с протеините, въглехидратите и тлъстините на тялото и възпроизвеждат газове, от които трупът се вмирисва. Тази химична реакция кара тялото да се издуе и да подпухне значително, а от устните, носа, очите, ушите и кухините в долната част изтичат секрети. Бяха минали точно три дни, откакто бяха гледали как умира жената в стъкления ковчег.

Томас Уеб поклати глава.

— Не, не беше издуто. Всъщност започваше вкочаняването. Според мен жената е умряла вчера или през нощта.

Гарсия погледна Хънтър.

— Ще трябва да изчакате резултатите от аутопсията за по-точен час на смъртта — добави криминалистът.

— В Института по съдебна медицина на Мишън Роуд ли беше закаран трупът? — попита Робърт.

— Да.

— Най-шибаното нещо е, че заедно с осите те намериха това, напъхано в устата й. — Санчес извади прозрачно найлоново пликче за веществени доказателства от джоба си и го даде на Хънтър. Вътре имаше квадратно, жълто самозалепващо се листче, на което с черен флумастер беше написано: „Забавлявай се, детектив Хънтър. Аз се забавлявах.“