Един по един

40.

След няколко секунди зрението на Мишел се проясни, но дори тогава сякаш навсякъде експлодираха ярки светли петна. Главата я болеше, сякаш я стискаха в менгеме. Устната й пулсираше толкова ожесточено, сякаш всеки момент щеше да се спука като балон.

— Добре ли си? — попита Софи, която беше коленичила до нея и държеше главата й. Всичко се беше случило толкова бързо, че тя не бе имала време да реагира.

Мишел я погледна замаяно. Явно не я позна. Съзнанието й все още не регистрираше много неща.

— Мишел добре ли си? — чу се гласът на Хари през слушалките, висящи на врата й. Хари вече тичаше по Ийст Маркет Стрийт към паркинга със скейтърите. Положението се беше променило драстично.

— Мишел? — отново извика Софи.

Изведнъж, сякаш се събуди от кофа студена вода, плисната в лицето й, мозъкът й се активира. Очите й се фокусираха върху лицето на Софи и за части от секундата Мишел си спомни всичко. Ръката й се стрелна към устната и тя трепна, когато пръстите й я докоснаха. Мишел дръпна ръката си и я погледна.

Кръв.

Объркването й мигновено се замени с гняв.

— О, не, той няма да избяга — каза и бързо пъхна слушалките в ушите си.

— Птичето се опитва да излети — съобщи Хари.

— Няма да стане — отговори тя.

— Мишел добре ли си? — попита Хари. Беше задъхан, но явно изпитваше облекчение.

— Ще живея — ядосано отвърна тя.

— Ударът с глава беше жесток.

— Престани да се тревожиш за мен, по дяволите! Някой да хване Боби.

— Работим по въпроса.

Веднага щом Боби бе ударил с глава Мишел и бе побягнал, агентът под прикритие на плажа коленичи до немската си овчарка и посочи Боби, който тичаше на известно разстояние от тях.

— Събори го, момче. Събори го.

Боби беше бърз, но не достатъчно. Кучето го настигна за няколко секунди.

Заповедта „събори го“ инструктира кучето да използва тежестта на тялото си и да събори човека на земята. Кучето, набрало инерция, докато бяга, поваляше човек със сила, равна на удар с мотоциклет със скорост четирийсет километра в час.

Боби беше блъснат напред и тежко се стовари на дъсчената пешеходна алея.

Петнайсет минути по-късно седеше на задната седалка на джип с тъмни стъкла и без опознавателни знаци, паркиран на задна уличка около Венис Бийч. Ръцете му бяха оковани в белезници зад гърба. От лявата му страна седеше агент на ФБР, а пред него Мишел Кели и Хари Милс.

Боби беше навел глава и се беше втренчил в коленете си.

— Извратено копеле — каза Мишел и отново докосна подутата си устна.

Той не вдигна глава.

— Но всичко свърши добре — продължи тя. — Защото познай какво? Спипахме жалкия ти задник и дълго време няма да ходиш никъде.

Той мълчеше.

Мишел взе раницата му, смъкна ципа и изсипа съдържанието й на пода между тях. Нямаше много неща — няколко шоколада, различни пакетчета дъвки, три бутилки газирана вода, квадратна кутийка за подарък с червена панделка, карта на района и ключ на ключодържател. Нямаше портфейл, нито шофьорска книжка или друг документ за самоличност. Боби вече беше претърсен. Не носеше нищо в себе си.

— Я да видим какво има тук. — Мишел започна да проверява всичко.

Очите на Боби следяха ръцете й.

— Не ви ли трябва съдебна заповед? Това е частна собственост.

Агентът го сръга с лакът в ребрата и каза:

— На твое място бих се ограничил с отговорите на въпросите, които ти задаваме, иначе нещата може много бързо да загрубеят… За теб, разбира се.

Мишел взе шоколадите, пакетчетата дъвка и бутилките газирана вода и ги даде на Хари.

— Предай ги на лабораторията веднага — каза тя и погледна Боби. — Готова съм да се обзаложа на свободата ти, че в някои от тях има опиати.

Той не отговори и отново наведе глава.

Мишел се усмихна.

— А това какво е? — Взе кутията с подаръка. На етикета пишеше: „На Луси с любов.“ Мишел развърза панделката и вдигна капака.

Хари зяпна:

— Не може да бъде.

Мишел се втренчи гневно в подаръка.

— Червено дантелено бельо? Знаел си, че Луси е на тринайсет, а си й купил дантелени гащички? — Погледна Хари. — Някой да ми даде пистолет да застрелям тази отрепка в лицето.

Боби се размърда неспокойно на седалката.

— Всъщност няма значение, че не искаш да говориш или да ни кажеш истинското си име, защото имаме това. — Тя вдигна ключа и ключодържателя, които беше намерила в раницата на Боби. На ключа пише 103. — Сега знаем, че си наел стая в някой долнопробен хотел недалеч от тук. Може да ни отнеме няколко часа, но ще намерим хотела и всичко, което си оставил в стаята. Обзалагам се, че ще намерим портфейл и документ за самоличност. — Млъкна за миг. — Дори лаптоп или смартфон. — Мишел се наведе напред и доближи лице на няколко сантиметра от Боби. Долови мириса на евтиния му одеколон и ментовия му дъх и се усмихна. — Бедна ти е фантазията какво можем да измъкнем от твърдия диск на лаптоп или смартфон. През всичките тези месеци в стаите за чат ти нямаше представа, че бъбриш с мен. Аз съм твоята Луси. — Остави тежестта на думите й да се стовари върху Боби. — Шах и мат, драги. Какъвто и ход да направиш, играта свърши.