Един по един

50.

След откритието на Хънтър в спалнята на Кристина криминалистите бяха използвали флуоресцентен оранжев прах за снимане на отпечатъци върху остъклената стена, за да увеличат уликата. Въпреки че флуоресцентните прахове обикновено се използваха върху многоцветни повърхности, с тях често посипваха и големи площи, защото така беше по-лесно да снимат следите на ултравиолетова светлина.

— Послание от убиеца — отговори Робърт.

— Какво? — Капитан Блейк пристъпи по-близо, за да види по-добре.

— Оставил го е на стъклото зад завесите — поясни той. — Мислим, че се е крил там, докато е чакал жертвата му да се прибере вкъщи.

— Как го е направил?

— Както правят децата. Замъглил е стъклото с топъл дъх и после го е написал.

Криминалистите бяха използвали специален ръчен уред с пара, за да пуснат пара върху желаната част на стъклото, флуоресцентният оранжев прах беше полепнал по частиците вода, създадени от парата около написаното на стъклото, превръщайки всичко в голям флуоресцентен оранжев шаблон.

В средата убиецът беше написал три думи: ДЯВОЛЪТ В МЕН

— Какво означава това, мамка му? — попита Барбара и се обърна към двамата детективи. — Какъв дявол? В кого? В неговата глава? В нея?

— Все още не знаем какво означава това, капитане — отговори Робърт.

— Затова дойдох по-рано — включи се Карлос. — Единственото, което можах да открия, е филм на ужасите, пуснат на екран през януари 2012 година. Заглавието е „Дяволът в мен“.

— Филм на ужасите? — Лявата вежда на Блейк се изви по странен начин.

Той кимна, докато четеше от екрана на компютъра.

— Филм на ужасите в документален стил за жена, замесена в поредица от ритуали, включващи екзорсизъм, докато се опитва да разбере какво се е случило с майка й.

Всички млъкнаха смаяни.

Барбара повдигна и другата си вежда.

— Екзорсизъм ли каза?

Карлос изпусна затаения си дъх, споделяйки чувството на безсилие и неудовлетвореност на капитана.

— Да. Според рецензията за филма майка й убила трима души, докато била обсебена от демон. Дъщерята иска да разбере дали това е вярно или не.

Погледът на Барбара се насочи към таблото със снимките.

— Не мога да повярвам, че ще задам този въпрос. — Поклати глава. — Как убива тези трима души майката на жената във филма?

— Още не съм го гледал — отвърна Карлос. — Това исках да направя, преди да дойдете. — Кимна към екрана на компютъра.

Барбара отстъпи крачка назад и се почеса по челото с изящния си маникюр.

— Я стига, по дяволите! Наистина ли мислите, че това — посочи таблото със снимките — има нещо общо с някакъв свръхестествен филм на ужасите за гонене на духове?

— Не знаех, че съществува филм с такова заглавие, докато Карлос не го спомена. Но сега, след като знаем, може да проверим. — Хънтър повдигна рамене. — Не е нещо ново, убийци да имитират престъпления, показани във филми или описани в книги, действителни или измислени. Знаеш това, капитане.

Тя наистина го знаеше. Само преди две години отдел „Обири и убийства“ беше разследвал случай, в който двайсет и една годишен млад мъж бе убил четирима за също толкова седмици. Когато най-после го заловиха, стана ясно, че той е бил обсебен от малко известен криминален роман, публикуван няколко години по-рано. Отъждествил се с убиеца до такава степен, че наистина повярвал, че той и измисленият сериен убиец от романа са един и същ човек, и извършил престъпленията точно както са описани в книгата.

— Може би е случайност, че има филм с такова заглавие, капитане — продължи Хънтър. — Както ти току-що каза, убиецът може да го е написал в преносен смисъл, имайки предвид дяволът в него… или в нея… или в нещо друго.

— И какво би означавало това?

— Зависи. Ако думите се отнасят за дявола в него, тогава той вероятно има предвид нещо, което не може да контролира. Непреодолимо желание да убива. Чудовището в него. Може би заспало през повечето време, но когато се събуди… — Робърт посочи таблото със снимките. — Ето го резултата.

Барбара придоби още по-замислен и отчаян вид.

— В друга светлина — продължи Хънтър — убиецът може да има предвид дявола във всички нас и за колко жалък смята живота на другите хора. — Посочи една от снимките на таблото. — Кевин Лий Паркър е водел нормален и скучен живот. Харесвал е работата си в магазина за видеоигри и е бил много доволен от семейния си живот. Не е искал и не се е нуждаел от повече. Убиецът може да е изтълкувал липсата му на амбиции като пропилявате на живота и това да го е ядосало. Животът на Кристина Стивънсън, от друга страна, е бил изцяло отдаден на работата й. Работа, която силно е зависела от клюки и слухове. Работа, която се е намесвала в живота на други хора, без да зачита нищо. За мнозина презряна работа. Може би убиецът мисли, че отървава света от досадници, по едно убийство всеки път.

— Също така има и очевиден религиозен подтекст — вметна Гарсия.

Капитан Блейк се обърна към него.

— Убиецът може би мисли, че жертвите му са обладани от демони или нещо подобно и че спасява душите им, като ги убива. Изтезанията са предназначени за злото в тях, не за самите хора.

Барбара би се изсмяла, но от личен опит знаеше, че човешката лудост не е шега и няма граници. Колкото и абсурдно да звучаха, всичките тези теории можеше да се верни. Никой, може би дори убиецът, не знаеше какво става в главата му.

— А може и да не е нищо от гореспоменатите — продължи Карлос. — Както каза Робърт, убиецът може да е толкова безразличен към всичко, че думите му — отново насочи вниманието на капитана към снимката с флуоресцентния оранжев прах — да са само запълване на времето, докато е чакал жертвата му да се прибере вкъщи.

— Има ли връзка между двете жертви? — попита капитан Блейк.

— Проверяваме — отговори Гарсия.

Последвалото мълчание беше нарушено от звъна на телефона на Робърт.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — отговори той.

— Детектив, обажда се Мишел Кели от отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР. Отново анализирах кадрите от предаването в петък. Мисля, че трябва да видиш нещо.