Един по един

35.

Хънтър и Гарсия не искаха да седят и да чакат програмата за лицево разпознаване на отдел „Изчезнали лица“ да открие съвпадение.

По-рано сутринта Хънтър бе разговарял с психолога, когото беше помолил да помогне на Анита Лий Паркър, съпругата на първата жертва, да се справи със скръбта.

Според доктор Грийн Анита понасяше нещастието по възможно най-лошия начин. Тя все още не можеше да повярва. Съзнанието й отказваше да проумее какво се е случило със съпруга й. През последните два дни Анита бе седяла в дневната и беше чакала Кевин да се върне у дома. Изпадаше в силна депресия. Най-тъжното нещо беше, че вследствие на това тя беше започнала да пренебрегва дъщеричката си Лилия. Доктор Грийн й беше дала рецепта за антидепресанти, но ако Анита не се оправеше скоро, щяха да се намесят организациите за психично здраве и за грижи за децата.

Първоначалното намерение на Хънтър беше да покаже на Анита снимка на втората жертва и да провери дали тя познава жената. Може би Кевин я бе познавал. Може би тя беше приятелка на семейството. Ако можеха да установят, че двете жертви са се познавали на някакво ниво, това поне щеше да насочи разследването в определена посока. Произволността, с която те смятаха, че убиецът е избрал жертвите си, няма да изглежда толкова случайна. В момента обаче Анита Лий Паркър не беше в състояние да отговаря на въпросите им. Подсъзнанието й блокираше всичко, което я принуждаваше да понесе смъртта на съпруга й. Вероятно дори нямаше да познае Хънтър и Гарсия. Няма да е изненада, ако споменът за срещата им — само преди два дни — беше напълно изтрит.

Докато Анита беше в шок, най-добрият им шанс беше Емилио, колегата й най-добрият приятел на Кевин.

Събота беше най-оживеният ден за „Следващо поколение“ и в 12:28 часа на обяд магазинът беше пълен с хора, които разглеждаха и пробваха най-новите видеоигри. Емилио помагаше на клиент да избере между две заглавия, когато Робърт и Карлос влязоха в магазина. Щом Емилио ги видя, поведението му се промени.

— Може ли да поговорим набързо, Емилио? — попита Хънтър, приближавайки се към него, когато той приключи с клиента.

Мъжът кимна нервно и ги заведе в стаята за почивка на персонала в задната част на магазина.

Емилио изглеждаше уморен и нервен и имаше тъмни сенки под очите.

Никой не седна. Емилио застана до стара пластмасова маса в средата на стаята, а Хънтър и Гарсия — до вратата.

— Всичко наред ли е? — попита Карлос, имайки предвид забележимото му безпокойство, нещо, което липсваше първия път, когато се видяха.

Емилио кимна бързо два пъти.

— Да, разбира се — отговори, без да поглежда детективите в очите. — Не, нищо. Вече ви казах всичко.

— Е, случило се е нещо — рече Гарсия, — защото, честно казано, лицето ти те издава.

Емилио най-после го погледна в очите.

— Каквото и да е, ще разберем по един или друг начин, затова може да ни кажеш и да спестиш на всички малко време.

Мъжът си пое дълбоко дъх и наведе глава.

Те чакаха.

— Предложиха ми да стана управител на магазина, длъжността на Кевин.

— Е, и? — Карлос все още чакаше нещо друго.

— Това е — отвърна Емилио и нервно прокара ръка по мустаците си.

— И какъв е проблемът?

Емилио се засмя неспокойно.

— Знам какво ще стане. Ако приема работата, вие ще си помислите, че имам нещо общо със случилото се с Кевин. Това е мотив, нали? Аз взимам длъжността му. Но повярвайте ми, нямах представа, че ще ми предложат да стана управител. Аз дори не съм най-старият служител тук. Трябваше да предложат на Том. Той би станал добър управител. — Гласът му прегракна. — Кевин беше моят най-добър приятел. Беше ми като брат…

Гарсия му се усмихна съчувствено и вдигна ръка, за да му направи знак да млъкне.

— Емилио, позволи ми да те прекъсна. Гледаш прекалено много „От местопрестъплението“ или „Престъпни намерения“, или други криминални филми.

Емилио погледна двамата детективи.

Хънтър кимна.

— Партньорът ми е прав. За наше съжаление нещата не са толкова елементарни. Приемането на длъжността управител няма да те постави на първото място в списъка на заподозрените, Емилио.

— Наистина ли? — От раменете му сякаш падна тежък товар.

— Наистина — увери го Карлос. — Дойдохме, защото искаме да видиш нещо.

Детективите му показаха разпечатка на жената в стъкления ковчег. Снимката беше направена в началото на предаването и отдолу все още не се беше появила думата ВИНОВНА, нито бутоните за гласуване, но буквите ВШУ и поредицата от числа 678 се виждаха ясно в горните ъгли на изображението.

Емилио я гледа дълго, като се почесваше по брадичката.

— Не… съм сигурен — най-после каза, — но в лицето й има нещо познато.

— Мислиш ли, че си я виждал? Може би с Кевин?

Мъжът гледа разпечатката още няколко секунди и сетне поклати глава.

— Не, не мисля, че е била с Кевин. Той нямаше много приятели. Винаги беше вкъщи с Анита, тук, на работа или играеше онлайн, след като затворехме магазина. Не ходеше в барове или нощни клубове. Не се срещаше с много хора.

— Може би е била клиентка и си я виждал в магазина — настоя Карлос.

Емилио се замисли.

— Възможно е. Може ли да покажа снимката и на другите момчета в магазина? Ако е клиентка, може би някои от тях ще я помнят по-добре.

— Моля те, направи го — отвърна Гарсия. — Но искам да те питам още нещо. Тези букви и цифри тук горе. — Посочи на разпечатката. — Говорят ли ти нещо? ВШУ и 678?

Емилио се замисли.

— Сещам се само за „Военен шпионски удар“.

— Какво?

— „Военен шпионски удар“, видеоигра.

— Видеоигра?

— Да. Играта е от няколко години. Беше пусната през… 2010 година. Аз успях да премина през всички нива и да стигна до края. Хубава игра.

— Кевин играеше ли я? Имам предвид онлайн, с други хора?

Емилио поклати глава.

— „Военен шпионски удар“ няма опция за много играчи. Това е игра за един. Играеш срещу компютъра.

Карлос кимна.

— Ами цифрите. Може би са точки за играта?

— Не и за „Военен шпионски удар“. В нея няма точки. Свършваш едно ниво и преминаваш на следващото, докато приключиш с всичките.

Гарсия погледна партньора си и двамата поклатиха глави едновременно. Никой от тях не вярваше, че ВШУ или 678 има нещо общо с някоя видеоигра.

Тримата се върнаха в магазина и Емилио показа разпечатката на тримата други дежурни служители. Карлос и Робърт ги наблюдаваха, докато те един по един се втренчваха в снимката на жената, намръщваха се, почесваха се по носа и после бавно поклащаха глава. Ако жената беше клиентка в магазина, изглежда, никой не я помнеше.

— Продължавам да си мисля, че в лицето й има нещо познато — повтори Емилио, докато гледаше разпечатката.

Двамата детективи му дадоха още няколко минути, но той не можа да си спомни нищо.

— Няма проблем, Емилио. — Гарсия му даде визитната си картичка. — Задръж снимката. Не мисли за нея известно време и я поглеждай от време на време през деня. Така паметта работи по-добре. Ако си спомниш нещо, колкото и да е дребно, обади ми се по всяко време. Телефоните ми са написани на визитката.