Един по един

7.

Карлос почувства, че в гърлото му се стяга възел. Преди години, когато беше униформено ченге в лосанджелиската полиция, той беше реагирал на произшествие, свързано с домашно насилие, в което ревнив мъж беше плиснал двеста и петдесет милилитра сода каустик в лицето на приятелката си. Мъжът беше избягал от местопрестъплението, но бе арестуван пет дни по-късно. Гарсия още помнеше как помогна на медиците да сложат момичето на носилката. Лицето й беше грозна гледка от оголена плът и изгоряла кожа. Устните й сякаш се бяха разтопили върху зъбите. Дясното й ухо и носът се бяха разпаднали напълно и разтворът беше изгорил дупки в очната ябълка.

Карлос погледна партньора си.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

— Сигурен съм.

— Кучи син!

Телефонът на бюрото на Робърт отново иззвъня. Обаждаше се Денис Бакстър от отдел „Компютърни престъпления“.

— Детектив — обезпокоено каза той, — NaOH е сода каустик, натриев хидроксид.

— Да, знам.

— Мамка му! Това вещество е силно корозивно. Много по-лошо е от киселина. Ако някой пуска натриев хидроксид в толкова много вода, засега разтворът не е много силен, но скоро… — Той млъкна.

— Ще превърне всичко в алкална баня — довърши Хънтър.

— Точно така. И знаеш ли какво ще направи?

— Да, знам.

— Мамка му, детектив. Какво става?

— Не съм сигурен. Успяхте ли да проследите предаването?

— Да. Идва от Тайван.

— Какво?

— Човекът, който прави това… е добър. Или е откраднал IP адрес, или е отмъкнал някой от тайвански сървър. С други думи, не можем да го проследим.

Робърт остави телефона.

— Не можем да го засечем и по интернет — каза той на Гарсия.

— По дяволите. Страшна бъркотия.

Завързаният човек на екрана отново започна да трепери. Този път обаче Хънтър видя, че не е от страх или от студ, а от нетърпима болка. Разтворът ставаше по-силен и започваше да разяжда кожата му. Устата му се отвори широко, за да издаде мъчителен писък, който не чуха. И двамата детективи тайно изпитаха облекчение, че картината не е придружена от звук.

Докато в сместа се вливаше все повече сода каустик, водата започна да придобива леко матов, млечнобял цвят.

Пленникът затвори очи и започна трескаво да клати глава, сякаш получаваше пристъп. Алкалната баня изстъргваше кожата му като електрическа шкурка. Само за няколко секунди от тялото му се откъснаха първите парчета кожа.

Хънтър потърка лице с ръце. Никога не се беше чувствал толкова безпомощен.

Докато в контейнера плаваха все повече парчета кожа, водата отново започна да променя цвета си и да става розова. Тялото на човека кървеше.

Камерата увеличи нещо друго, което се носеше в аквариума.

— Какво е това? — попита Гарсия и направи гримаса.

— Нокът. Тялото му се разлага.

Камерата показа втори нокът и после още един. Разтворът вече беше разял кожичките и повечето кутикули на пръстите на ръцете и краката на жертвата.

Водата ставаше все по-кървава и вече не беше прозрачна. Лицето на мъжа обаче все още беше над водата.

Човекът загуби контрол върху тялото си, което сега трепереше постоянно, ръководено само от болка. Очите му се бяха забелили. Устата му беше изкривена в мъчителна форма. Зъбите му неумолимо стържеха един в друг и от венците, носа и ушите му течеше кръв.

Водата завря.

Мъжът потрепна конвулсивно за последен път. Гърдите му се издуха, сякаш в тях имаше нещо, което искаше да експлодира от тялото. Брадичката му клюмна на гърдите и потопи лицето му в окървавената вода и смесения с нея натриев хидроксид.

Тялото му престана да се движи.

Камерата се отдалечи и показа целия стъклен контейнер.

Хънтър и Гарсия не знаеха какво да кажат и не смееха да се погледнат.

След няколко секунди на екраните им се появи съобщение.