Един по един

81.

Сержантът и полицаят със заострения нос протегнаха вратове, за да видят по-добре екранчето на камерата, а после се намръщиха и лицата им помръкнаха.

Те видяха същото като Хънтър и Гарсия, но не го разбраха.

— Копеле — измърмори Карлос. Дъхът му заседна в гърлото.

Робърт не каза нищо, но отмести поглед от камерата и отново започна да оглежда парка. Убиецът не би искал да пропусне това събитие. Той обаче чакаше момента, когато ще намерят малкия му подарък. Хънтър беше сигурен, че убиецът ще иска да ги гледа, за да види изненадата на лицата им. За убиеца това щеше да бъде идеална кулминационна точка.

Натовареният час обаче набираше инерция и улиците и паркът ставаха все по-оживени. Хората го пресичаха във всички посоки и бързаха да отидат някъде. Робърт се оглеждаше напрегнато. Той разбираше, че убиецът се нуждае само от една-две секунди, за да се наслади на мига и да се присмее на отчаянието им. След това, доволен, той отново щеше да се слее с тълпите и да остане анонимен. Поредният честен човек, който се прибира у дома след работа. Нямаше причина убиецът да задържа погледа си върху малката им група по-дълго от кратък миг, за да рискува да го забележат.

Може би ако беше погледнал първо на запад, Хънтър щеше да забележи мъжа, който стоеше на автобусната спирка близо до северозападния ъгъл на парка и гледаше право към тях. Усмивката на лицето му беше безочлива, арогантна… и дори горда. Робърт обаче вдигна глава от камерата в ръцете си и инстинктивно погледна напред. Гледаше на изток. Когато погледът му стигна до спирката, мъжът се беше обърнал с гръб към тях и търпеливо чакаше в края на опашката, готов да се качи в автобуса — поредният пътник, който се връща от работа в натоварения час.

Хънтър не го видя.

И отново насочи вниманието си към камерата.

Използвайки специален маркер за писане върху стъкло, убиецът беше написал думата РАЗПЪВАНЕ на екранчето.

— Разпъване? — Сержантът сбърчи нос. — Това говори ли ви нещо, момчета?

Гарсия кимна мълчаливо и усети как в стомаха му се стяга нещо, когато подсъзнанието му започна да бълва хаотични образи от предаването.

Показалецът на Робърт несигурно и колебливо се доближи до бутона „Включи“, докато се подготвяше за новата изненада, която им беше оставил убиецът, но съмненията му се разсеяха бързо.

Той натисна бутона.

Не се случи нищо.

Хънтър опита отново.

Пак нищо.

— Батерията, изглежда, се е изтощила — отбеляза младото ченге.

Въпреки че не се надяваше оттам да излезе някаква улика, Робърт помоли сержанта веднага да занесе плика от сандвича на криминалистите. Двамата с Карлос се втурнаха към сградата на Главното управление на полицията и отидоха право в отдел „Компютърни престъпления“.