Един по един

31.

Централата на ФБР в Лос Анджелис на булевард „Уилшър“ беше седемнайсететажна сграда от бетон и стъкло, която приличаше повече на затвор, отколкото на федерална правораздавателна институция. Имаше малки прозорци със специални еднопосочни тъмни стъкла, вградени между високи и тънки бетонни колони и й липсваха само дебели метални решетки и стражеви кули по периметъра. Накратко, изглеждаше като всяка друга сграда на ФБР в страната — безлична и загадъчна. Наближавате осем вечерта, когато Гарсия спря колата си на паркинга точно зад сградата на ФБР. Паркингът не беше празен. Карлос избра свободно място до лъскав черен кадилак с тъмни стъкла и хромирани джанти.

— Еха — възкликна той. — Учуден съм, че регистрационната табела не е „Аз съм ФБР“.

Преди да стигнат до главния вход, трябваше да изкачат бетонни стъпала и да минат по зелена градина без покрив и по коридор, наблюдаван с камери. Те бутнаха тежките, дебели стъклени врати и влязоха в добре осветено и приятно охладено с климатик фоайе.

Зад плота от черен гранит на рецепцията седяха две привлекателни и консервативно облечени секретарки, които се усмихнаха, когато двамата детективи влязоха в сградата. Стана само едната.

Хънтър и Гарсия се представиха и дадоха служебните си документи. Секретарката бързо написа нещо на компютъра си и зачака приложението да отговори. Това стана след по-малко от пет секунди и имената и рангът им в лосанджелиската полиция бяха потвърдени. На екрана се появиха и снимки на двамата детективи. Удовлетворена, секретарката им върна документите и им даде два синьо-бели пропуска за посетители.

— Някой от агентите ще ви придружи вътре — каза.

Минута по-късно към тях се приближи висок мъж с черен костюм.

— Детективи Хънтър и Гарсия от лосанджелиската полиция. — Той кимна за поздрав, но не се ръкува с тях. — Моля, елате с мен.

Те минаха през две охранявани врати, дълъг коридор и трета врата и се качиха в асансьор, който се спусна един етаж надолу, до отдел „Киберпрестъпност“. Слязоха в облицован с ламперия коридор, с месингови лампи и няколко портрета в позлатени рамки на стените. Хънтър и Гарсия не познаваха хората на снимките.

Двойните стъклени врати в дъното на коридора се отвориха, преди те да стигнат до тях.

— Аз ще ги поема от тук, благодаря — каза женски глас.

Придружителят й кимна и после кимна на Хънтър и Гарсия, завъртя се и тръгна обратно към асансьора.

Детективите познаха гласа на Мишел Кели от конферентния разговор по телефона по-рано днес, но самата тя съвсем не беше такава, каквато си я бяха представяли.

Мишел Кели изглеждаше на около двайсет и осем години. Беше висока метър и седемдесет и имаше дълга черна коса. Бретонът й беше изтънен и падаше над челото й в пънкарски стил. Дълбоките й зелени очи бяха очертани с дебела очна линия и бледозелени сенки. Пълните й устни бяха дискретно подчертани с червено червило. На лявата си ноздра имаше тънка сребърна обица и още една в десния край на долната устна. Носеше черни ботуши „Док Мартенс“ и тесни черни джинси. Тениската й беше в черно и червено, с рисунка на летящ череп и надпис „Авенджед Севънфолд“.

— Детектив Хънтър — каза и протегна ръка. И двете й ръце бяха с татуировки чак до китките, които бяха отрупани с различни гривни. Ноктите й бяха с маникюр и с черен лак. Мишел изглеждаше напълно спокойна, отпусната и самоуверена.

Първата мисъл, която мина през главата на Хънтър, беше, че Мишел Кели не е станала агент на ФБР по свой избор. Робърт неведнъж беше ходил в Академията на ФБР в Куонтико, Вирджиния, и бе имал работа с много агенти и шефовете им. Беше чел правилника им. Федералното бюро за разследване все още се ръководеше с класическите методи на старата школа. Там строго се налагаха и съблюдаваха правила за обличане, прически и правила за поведение, особено вътре в официалните сгради. Пиърсингът на лицето и татуировките изобщо не бяха разрешени. Разбира се, изключения се правеха за агентите, работещи под дълбоко прикритие, които се внедряват в банди, секти, престъпни организации и други, но хората, които кандидатстваха в Академията и бяха нашарени с татуировки, бяха връщани още на вратата. Хънтър стигна до заключението, че Мишел Кели вероятно е длъжница на федералното правителство. Може да е била гениален хакер в предишния си живот. Човек с киберспособности, какъвто ФБР нямаха и не можеха да подминат. Най-после я бяха заловили и й бяха предложили сделка — дълга присъда в затвор или работа в отдел „Киберпрестъпност“ — и тя бе избрала второто.

Хънтър се ръкува с нея.

— Госпожице Кели, благодаря ви, че се съгласихте да се срещнете с нас. — Ръцете й бяха меки, но ръкостискането й беше твърдо. — Това е партньорът ми, детектив Карлос Гарсия.

Те си стиснаха ръцете.

— Моля, наричайте ме Мишел — каза тя и ги покани да влязат в голяма и доста студена стая.

За разлика от отдел „Компютърни престъпления“ в лосанджелиската полиция, който приличаше на голям високотехнологичен нюзрум без прегради, отдел „Киберпрестъпност“ на ФБР беше уникален. Първото, което се набиваше на очи, беше, че наподобяваше мостика на междузвездния кораб „Ентърпрайз“. Навсякъде проблесваха лампички. До източната стена бяха наредени шест огромни монитора, всеки от които показваше карти, образи и редици данни, които детективите не разбираха. Из помещението бяха разпръснати шестнайсет бюра, отрупани с монитори и високотехнологично компютърно оборудване. Нямаше прегради, отделящи различните кабинети, нито видима йерархия на служителите. В тази стая всички бяха равни.

Мишел ги поведе към бюрото до северната страна.

— Денис Бакстър ми каза много малко подробности. Обясни, че е по-добре вие да ми разкажете цялата история. — Тя придърпа два стола от съседните бюра и ги сложи пред нейното бюро.

Към тях се приближи мъж на около двайсет и пет години с къдрава коса с цвят на ръжда, тънки устни, дълги вежди и големи, кръгли, черни очи. Приличаше на замислен бухал — пълно копие на технологичен факир в представите на повечето хора, само че без очила с дебели стъкла.

— Това е Хари Милс — представи го Мишел. — Той е член на нашия екип и е компютърен гений с куп дипломи, които го доказват.

Милс се ръкува с двамата детективи и седна. Хънтър им разказа всичко, което се беше случило досега. Мишел и Хари слушаха, без да го прекъсват.

— Успели сте да запишете по-голяма част от предаването на първото убийство? — попита Мишел, когато Робърт приключи.

Той извади флашка от джоба си и й я даде.

— Всичко е тук.

Тя бързо я включи в компютъра на бюрото си и през следващите седемнайсет минути всички мълчаха.