Един по един

92.

Следващото утро донесе със себе си първия есенен проливен дъжд. Небето беше потъмняло от черни облаци и дневната светлина губеше битката да си пробие път през тях. От север повяваше остър вятър.

За Хънтър, Гарсия и капитан Блейк денят започна със съвещание, проведено в кабинета на двамата детективи. Никой от тримата, изглежда, не беше спал много през нощта.

— И така — започна Барбара и прибра косата си зад ушите, — преди да говорим за каквото и да е друго, искам да знам каква е тази история с Томас Полсън? — В гласа й се прокрадна нотка на раздразнение.

Двамата детективи озадачено се намръщиха.

— Снощи ми се обади директорът на полицията — обясни тя. — Той на свой ред получил две обаждания вчера, едното от губернатора на Калифорния, а другото от кмета на Лос Анджелис. Вие двамата очевидно сте тормозили господин Томас Полсън, софтуерен милионер, който е и главен дарител за политическите кампании и на двамата.

— Тормозили сме го? — ухили се Карлос.

— Това беше думата, която те използваха.

— Полсън не ни позволи да кажем почти нищо, капитане. — Гарсия се опитваше да запази спокойствие. — Веднага щом влязохме в кабинета му вчера, той се впусна в предварително репетирана реч и щом приключи, ни изрита. И това е всичко, което се случи. Не можахме да му зададем нито един въпрос.

— И с какво друго разполагате срещу него, освен че е бил обект на статия, написана от Кристина Стивънсън, втората жертва в разследването ни?

Детективите се поколебаха.

— Разследваме вероятността, че Томас Полсън е заплашвал Кристина Стивънсън след публикуването на статията — отговори Карлос.

— Разследвате. А имате ли доказателства?

— Още не — призна Гарсия. — Но ако беше там, щеше да разбереш за какво става дума, капитане. Всичко в Томас Полсън вонеше на мръсотия. И той определено отговаря на профила. Сам го каза. Интелигентен е. Има средствата и знанията за киберпространството, за да извърши престъпленията. Арогантен и дързък като убиеца по телефона, ако не и повече. И призна, че много се зарадвал, като видял Кристина Стивънсън да умира по този начин. Не ти ли вони на психопат?

— Няма значение дали вони на психопат, на кучешки лайна или на рози — раздразнено отсече тя. — Трябва ни вероятна причина. И не е нужно аз да ви казвам. Арогантен? Разбира се, че ще е арогантен. Полсън е изключително богат. Храни политици и е главен изпълнителен директор на много голяма, влиятелна и преуспяваща компания. Това му дава власт, при това много. Всеки с толкова много власт неизбежно става арогантен и отчужден от онова, което ние, простосмъртните, наричаме реален свят. Не е необходимо да ви казвам и това Полсън има властта и връзките да затръшне вратата на всяко разследване под носа ни. Щракне ли с пръсти, вие двамата много дълго ще раздавате глоби за нарушения на уличното движение. Направи ли го втори път, вероятно ще ви преместят някъде на майната си в Северна Дакота. Схващате ли какво ви говоря?

Хънтър и Гарсия не казаха нищо.

— Нека ви попитам нещо — продължи Барбара. — Разследвате ли някой друг, който също е бил тема на статиите на Кристина Стивънсън? Не ми казвайте, че Томас Полсън е единственият, когото тя е ядосала.

— Не — отвърна Робърт. — В момента не разследваме друг.

Гарсия вдигна ръка.

— Чакай малко. Обвиняват ни, че си вършим работата?

— Не — ядосано изрече тя, повишавайки тон. — Обвиняват ви, защото обвиняват мен и аз го предавам на вас. Освен това ви обвиняват, защото Полсън няма нищо против да дава голям дял от парите си за кампаниите на политици и това ще му купи пламъците на ада, когато се стигне дотам колко обвинения може да отправи към този отдел.

— Е, и? — попита Хънтър. — Нима кметът и губернаторът твърдят, че богатите не убиват?

— Не. — Капитан Блейк го изгледа шевно. — Те казват, че е по-добре да разполагате с нещо много значимо, преди отново да почукате на вратата на Томас Полсън, защото в противен случай ще изгубят един много важен дарител за политическите си кампании, докато кандидатстват да ги изберат отново, а ние ще бъдем шамаросани със съдебно дело, пред което случаят „Родни Кинг“ ще изглежда като занимание в детска градина. — Тя млъкна, за да се успокои. Когато отново заговори, гласът й беше възвърнал обичайната си височина: — Вижте, знам, че всички тук просто си вършим работата. Познавате ме добре и знаете, че изобщо не ми пука кой е Томас Полсън, нито кого държи в джоба си, но истината е, че с него трябва да играем по правилата, защото ако не го направим и объркаме и най-дребното нещо, шефът гарантира, че следващата ни работа ще включва четка, тоалетна чиния и човешки изпражнения. Ясна ли ви е картинката?

— Да — отговори Карлос. — И картинката мирише на лайна, капитане.

— Е, това е миризмата на власт и политика и ние знаем, че този отдел се задушава в нея, но не можем да направим нищо. Затова, разследвайте го колкото искате, но играйте по правилата. Ако откриете за него нещо друго, освен статията на Кристина Стивънсън, елате първо при мен. Само това искам — заяви тя и се приближи до таблото със снимките. — Добре, да се придвижим по-нататък. Третата жертва по интернет. Казаха ми, че са намерили трупа му. — Огледа таблото, но не видя нови снимки.

— Да, вчера — потвърди Гарсия и обясни, че трупът е бил изхвърлен в строителен контейнер в задния двор на къща в Мейуд. — Вече го караха в Института по съдебна медицина, когато отидохме там. Скоро трябва да получим резултатите от аутопсията и снимките. — Той щракна върху нещо с компютърната мишка. — Криминалистите са ни изпратили имейл снощи с всички снимки, които са направени на трупа на мястото, където е бил изхвърлен. Нямах време да ги разпечатам и да ги сложа на таблото. — Карлос отново щракна с мишката и принтерът в края на бюрото му заработи.

— Има ли официално потвърдена самоличност? — попита Барбара.

Гарсия кимна.

— Съпругата и дъщерята на жертвата живеят в Сиатъл. Наскоро са се развели. Родителите му живеят в Айова, но получихме достъп до апартамента му в Белфлауър чрез хазяина му. Анализът на пръстовите отпечатъци върху вещите в дома му и натрупа, намерен в Мейуд, съвпадат сто процента.

— И кой е той?

— Името му е Итън Уолш — отговори Хънтър и й даде копие на снимката, която собственикът на пицарията беше изпратил на детектив Перес.

Капитан Блейк погледна снимката и веднага го позна. Не можеше да забрави лицето му. Плахата му усмивка на снимката беше коренно различна от спомена й за ужасеното му лице, изкривено от непоносима болка.

— Каква е историята му? — с треперещ глас попита тя.

Робърт й разказа набързо всичко, което бяха научили досега за Итън Уолш.

Барбара го изслуша мълчаливо и се обади едва когато той приключи с разказа си.

— Знаем ли нещо за бившия му партньор, господин Нелсън? Той също е експерт по компютърно програмиране, нали? — Тя върна снимката на Робърт.

— Да — потвърди Гарсия. — Брад Нелсън. Все още събираме информация за него, но по всяка вероятност е чист. Преди десет месеца се е върнал в Канада.

Карлос взе разпечатките от принтера и внимателно ги закачи на таблото.

Капитан Блейк се приближи, за да ги разгледа по-добре. Фотосите в едър план на лицето на жертвата, подаващо се от найлоновия чувал, предизвика гадене, което се надигна в гърлото й, и тя бръкна в джоба си, за да извади ментов бонбон.

— Казахте, че сте били в апартамента на жертвата. — Барбара се обърна към двамата детективи. — Открихте ли нещо?

— Намерихме лаптопа му — уведоми я Карлос. — Но е защитен с парола. Оставихме го на Денис Бакстър в отдел „Компютърни престъпления“. Те се опитват да я разбият.

Капитан Блейк кимна невъодушевено.

— Но намерихме и това — добави той и извади тетрадката, което беше открил в апартамента на Итън Уолш.

— Какво е?

— Старомодно тефтерче за адреси и телефони — обясни Карлос. — Очевидно колкото по-навътре навлизаш в технологиите, толкова повече съзнаваш, че всичко може ужасно да се обърка. Итън Уолш, изглежда, е пазел хартиено копие на всички телефонни номера в адресната книга на мобилния си телефон.

Барбара кимна. И тя имаше такова тефтерче.

— Добре, и?

Гарсия й даде тефтерчето, вече отворено на определена страница.

— Петото име от горе на долу — каза той.

Очите й се плъзнаха по списъка, спряха и леко се разшириха.

— Кристина Стивънсън? — Прочете името на глас и погледна двамата детективи. — Същата Кристина Стивънсън? — Барбара посочи таблото със снимките. — Втората жертва на убиеца?

— Същата — потвърди Хънтър. — Това е номерът на мобилния й телефон.

— Нали помниш, че взехме мобилния телефон на Кристина Стивънсън от дома й? — попита Карлос.

— Неговият номер също е в адресната й книга — допълни капитан Блейк.

— Да. Проверихме регистъра на обажданията й, но там фигурират разговорите само от три седмици. Тя не е получавала, нито е отправяла обаждания към Итън през този период.

— Намерихте ли мобилния му телефон?

— Не — отвърна Гарсия. — Не беше в апартамента му. Проверихме при доставчика му. Телефонът беше изключен. Вече поискахме справка за последните три месеца и за двата телефона. Надяваме се, че ще ги получим до края на деня или може би утре. Засега не сме сигурни дали са били приятели или познати и дали Итън Уолш е бил включен на някакво ниво в статиите на госпожица Стивънсън.

Барбара отново насочи вниманието си към тефтерчето с телефоните.

— През по-голямата част от нощта прочетох всички статии, които Кристина Стивънсън е написала за „Ел Ей Таймс“ през изминалите две години — съобщи Хънтър. — Общо шестстотин шейсет и девет. Името на Итън Уолш не се споменава в тях. Отново се свързах с главната редакторка на госпожица Стивънсън в развлекателната секция на вестника. Тя не е чувала името Итън Уолш.

— Мислиш, че той може да е бил източник на информация? — попита капитан Блейк.

Робърт леко повдигна рамене.

— Възможно е. Освен това я помолих да ми изпрати копия на всички репортажи, които е писала госпожица Стивънсън, докато е работела в криминалната секция.

— Криминалната секция? — попита Барбара.

— Кристина Стивънсън е работила девет месеца в криминалната секция. Знам, че е било отдавна, но пак искам да прегледам и тези статии. Би трябвало да ги получа по някое време днес.

Капитан Блейк започна да прелиства страниците на тефтерчето с телефоните на Итън Уолш.

— Ако търсиш името на първата жертва, Кевин Лий Паркър, няма го. Проверихме — каза Гарсия.

Тя спря и се замисли.

— Да, но това показва, че най-малко две от жертвите са се познавали. В град с население дванайсет и половина милиона души това не може да е случайно съвпадение. Убиецът не избира произволно жертвите си.