Един по един

23.

Мишел Кеш, шефът на отдел „Киберпрестъпност“ във ФБР — Лос Анджелис, седеше пред екрана на компютъра си и трескаво пишеше на клавиатурата. Зад нея стоеше Хари Милс, агент от отдел „Киберпрестъпност“ и инженерен гений, и четеше всяка дума, която тя пишеше. Той беше постъпил в отдела преди три години, след като бе получил докторска степен с отличие по електроинженерство и компютърни науки от Масачузетския технологичен институт в Кеймбридж.

От няколко месеца двамата работеха по операция за „ужилване“. Те следяха сериен педофил, който от години прелъстяваше десет-тринайсетгодишни деца в стаите за чат в интернет. Мъжът беше истинска отрепка. Знаеше как да разпознава самотни деца. Онези, които имаха чувството, че не се вместват никъде. Низвергнатите. Уязвимите. Беше много търпелив. Бъбреше с тях в продължение на месеци и печелеше доверието им. Отначало им казваше, че е на тринайсет години, но когато виртуалната им връзка укрепнеше, разкриваше, че е на двайсет и няколко и че е студент, но всъщност наближаваше четирийсетте.

Винаги беше очарователен, отзивчив, състрадателен и голям ласкател, а за всяко подрастващо момиче, което мислеше, че никой не го разбира, включително родителите, това действаше като мощен вълнолом. Имаше успех всеки път и скоро те се влюбваха в човек, когото не познаваха. След това беше почти невъзможно да откажат да се срещнат с него.

Доколкото знаеха, засега той беше прелъстил и беше правил секс с шест момичета. Две от тях бяха едва на десет години.

Но хищникът съвсем не беше глупав. Освен това много го биваше с компютрите. Вечно беше в движение. Използваше лаптоп и чатеше само от места с безплатен интернет като кафенета, барове и хотелски фоайета. Никога не си купуваше парола за връзка с интернет и или крадеше от други потребители, или хакваше системата. Повечето места с безплатен интернет не са известни с абсолютна сигурност.

Освен това педофилът прескачаше от една стая за чат в друга и понякога си създаваше своя. Използваше различни имена и никога не чатеше повече от десет-петнайсет минути на включване.

Преди четири месеца почти случайно Мишел го откри да бъбри в стая за чат, създаден в Гватемала. Отделът й беше провеждал стотици такива операции. Всички знаеха, че най-лесният начин да хванат на въдицата такива психопати, е да ги заблудят да мислят, че бъбрят с потенциална жертва. Мишел се възползва от шанса и за нула време се превърна в „Луси“, тринайсетгодишно момиче от Кълвър Сити. Той се хвана на въдицата и оттогава разговаряха почти всеки ден. Педофилът използваше името „Боби“.

„Боби“ наистина беше очарователен и отзивчив. Мишел много лесно разбра как едно момиче с ниско самочувствие може да бъде омаяно от „Боби“.

„Луси“ и „Боби“ от няколко седмици говореха за среща и вчера сутринта „Луси“ най-после се съгласи. Каза му, че може да избяга от училище в понеделник. Била го правила и преди. Можело да се срещнат някъде и да прекарат заедно деня, но трябвало да внимават. Ако родителите й разберели, щяла да има големи неприятности. „Боби“ обеща, че те няма да разберат.

В момента бъбреха от седем минути и се уговаряха къде и кога да се срещнат в понеделник.

„Може да се срещнем на Венис Бийч — написа Мишел. — Знаеш ли го?“

„Да, разбира се, че го знам (усмихнато личице)“ — отговори „Боби“.

От Кълвър Сити до Венис Бийч се стигаше с автобус. Пространството беше голямо и открито и ФБР лесно можеха да поставят камери за наблюдение от разстояние с мощни обективи и да напълнят района с агенти под прикритие и кучета.

„(Усмихнато личице) Може да се срещнем там в десет — написа Мишел. — Знаеш ли къде е паркът на скейтърите?“

„Да. Паркът на скейтърите звучи страхотно. Нямам търпение.“

„(Усмихнато личице с изплезен език) Но трябва да се върна у дома до четири, иначе здраво ще загазя.“

„Не се тревожи, Луси. Никой няма да разбере. Това ще бъде нашата малка тайна (личице със затворени с цип уста).“

„Добре. Ха-ха. Чао, Боби. Ще се видим в понеделник.“

„(Четири усмихнати личица) До понеделник, Луси. Целувки.“

Те прекъснаха чата.

— Пфу — възкликна Мишел, отмести стола си от бюрото и размаха ръце във въздуха, сякаш получаваше пристъп. Правеше го винаги, когато приключеше разговор с „Боби“. — Проклет извратеняк.

Хари се усмихна.

— Добре ли си?

Тя кимна.

— Да. Радвам се, че скоро всичко ще свърши.

— Абсолютно.

— Искам да бъда там в понеделник, да го погледна в очите и да му сложа белезниците на ръцете.

— И аз.

— Искам да видя изражението му, когато разбере, че аз съм „Луси“.

— Хей, шефке, може ли да дойдеш да видиш нещо? — попита друг агент от отдела, който следеше някои от краулерите им.

— Какво има, Джейми?

— Не съм сигурен, но съм убеден, че ще искаш да го видиш.