Един по един

93.

Първата й мисъл, след като най-после се свести, беше, че смъртта не е такава, каквато е очаквала.

След това, докато бавно възвръщаше сетивата си, жената осъзна, че смъртта все още не я е взела. И после дойде болката — нахлувайки в нея като свръхдоза наркотик. Имаше чувството, че всяка кост и всеки мускул в тялото й са пребити и изкривени. Главата й пулсираше толкова ожесточено, че й беше трудно да диша. Усещаше как кръвта й бучи в ушите с такава сила, че й се струваше, че тъпанчетата й ще се спукат. Жената бавно изстена, докато се опитваше да намери сили отново да отвори очи.

И тогава пак чу гласа му и звукът му изпрати ударна вълна на страх през всеки атом в тялото й.

— Не се бори. Не мърдай. Опитай да се отпуснеш. — Тонът му беше спокоен, безчувствен и безтелесен.

Тя не можа да сдържи вика си.

Мъжът чакаше.

Жената се помъчи да примига и да отвори очи, мислейки си да не изпада в паника, но страхът вече я беше обвил като плащаница. Задушаваше се.

Той заговори отново:

— Поеми си дълбоко дъх и се опитай да запазиш спокойствие.

Тя се задъха.

— Знам, че си уплашена. Разбирам, че ти е трудно в момента, но дишай и скоро паниката ще премине.

Жената се помъчи да направи каквото й казаха.

Най-после успя да отвори очи и се огледа наоколо, но в стаята цареше сумрак. Единствената светлина идваше от ужасно слаба лампа в далечния ъгъл. Въздухът беше спарен, натежал от миризмата на старо сено, дезинфектант и нещо друго, което тя не можа да определи, нещо сладникаво и противно. Не виждаше мъжа, но чуваше дишането му и чувстваше потискащото му присъствие.

Жената постепенно осъзна, че не може да помръдне. Седеше на някакъв тежък, твърд и неудобен стол с висока облегалка. Китките и глезените й бяха завързани за стола. Торсът и главата й не бяха завързани и това й позволяваше да извива тялото си настрана. Тя го направи — първо наляво и после надясно, опитвайки се да огледа по-добре помещението. И тогава видя, че е гола.

Изведнъж я обзе отчаяние колко е уязвима, разголена и крехка. Искаше де продължи да се владее и да покаже сила и решителност, но в момента страхът печелеше битката и жената неволно се разплака.

— Не правиш каквото ти казах — чу се отново студеният глас на мъжа.

Тя не можеше да сподави риданията си. Почувства, че очите й се пълнят със сълзи, и ги стисна, за да ги прогони.

„Бъди силна“ — каза вътрешният й глас.

Някъде беше чела, че изнасилвачите се възбуждат от страха, от покорството на жертвата, но тази мисъл я уплаши още повече и несигурността какво ще стане по-нататък я парализира. Първите думи, които се отрониха от устата й, сякаш бяха изречени от малко дете.

— Моля те, не ме наранявай! — с треперещ глас каза жената. — Моля те, пусни да си вървя!

Мълчание.

Следващите думи се изплъзнаха от устата й, без да се замисли:

— Ще направя всичко каквото искаш. Моля те, пусни ме да си вървя!

Мъжът не отговори.

— Моля те… — В миг на отрезвяване от страха тя осъзна колко безполезно са прозвучали двете думи. — Кажи ми какво искаш от мен. — Умът й трескаво потърси възможни отговори на този въпрос, но жената положи усилия да прогони страшните образи, които въображението й си представи.

Мъжът бавно изпусна дъха си и тя усети движението му.

Той излезе от сенките и за пръв път се появи в периферното й зрение. Жената обърна глава към него и въпреки различните дрехи веднага го позна. Мъжът, с когото беше разговаряла в супермаркета и на когото по-късно бе помогнала на паркинга. Но добродушната усмивка, стеснителната личност и добрите очи бяха изчезнали. Той изглеждаше по-висок, по-силен и заплашителен. Сега лицето му беше ъгловато и сурово.

— Здравей отново — каза мъжът.

Погледът му грабна нейния като гигантски нокът на хищник и тя изпита усещането, че безпомощно я изсмукват в някакво тъмно място. Очите й пак се напълниха със сълзи.

— Плачът няма да ти помогне.

— Моля те, не ме наранявай — повтори жената. Думите се отрониха от устата й спонтанно, тъжни и безсилни. — Ще направя всичко каквото искаш.

— Всичко, каквото искам? — Мъжът не откъсваше очи от голото й тяло. Думите му и твърдостта на погледа му я поразиха като удар в слепоочието.

Тя преглътна буцата, която се беше образувала в гърлото й, и чу как изгубилото се момиченце в нея отговаря:

— Да. Всичко каквото искаш.

Той пристъпи по-близо.

Жената затаи дъх.

— Моля те, Господи!

— Престани да се молиш.

— Съжалявам. Всичко каквото кажеш. Моля те!

— Престани да ме умоляваш.

Тя се разплака отново.

— Престани да плачеш.

Жената си пое дъх през носа и го задържа в дробовете си, докато овладя риданията си.

— Е, ще направиш ли всичко каквото искам? — повтори мъжът.

Тя пак си пое дъх, събирайки смелост.

— Да. — Сега в тона й отчетливо прозвуча решителност. „Можеш да го направиш“ — прошепна вътрешният й глас.

Той пристъпи още една крачка към нея и жената най-после видя проблясъка на ножа в ръката му.

— О, боже… не! — Решителността й се изпари. Съзнанието й се превърна в черна стена от паника и парализира движенията й.

Мъжът се усмихна по начин, който показваше, че страхът й му доставя удоволствие. Втренчи се в нея. Жената почувства хладното стоманено острие върху кожата си, но не беше в състояние да откъсне очи от хипнотичния му поглед. Ножът бързо се отдръпна с мълниеносно разрязващо движение.

Тя затаи дъх.

Не почувства болка.

Знаеше, че достатъчно острият нож може да среже човешката кожа и плът толкова неусетно, че да не почувстваш болка. Освен това знаеше, че огромното количество адреналин, бушуващ във вените й, може да потисне и най-мъчителната болка.

Жената зачака.

Все още не чувстваше болка.

Мъжът отстъпи назад и най-после отмести поглед от нея.

Сякаш освободени от магия, очите й се плъзнаха надолу по тялото й, търсейки кръв и наранявания.

Нямаше нищо.

Но тя видя, че мъжът е срязал въжетата на дясната й китка.

Жената остана озадачена. Щеше ли да я пусне да си върви? Тя не разсъждава дълго върху тази мисъл, защото глезените и лявата й китка все още бяха завързани за тежкия стол. Вдигна дясната си ръка към гърдите и усещането, че отново я движи, беше опияняващо. Духна на китката си и разпери и сви пръсти няколко пъти, за да възстанови кръвообращението. Почувства се добре.

Мъжът се появи отново, излизайки зад нея, и сложи нещо тежко и студено на коленете й. Жената погледна предмета.

Градинарски ножици.

— Вземи ги — заповяда той.

Тя се подчини.

— Добре. Искам да отрежеш всичките си пръсти на лявата ръка. Започни с кутрето и свърши с палеца.

Жената вдигна глава, но мъжът се беше върнал в сенките.

— Какво? — Гласът й потрепери.

— Ти каза, че ще направиш всичко каквото искам. — Гласът му се разнесе зад нея. Говореше много бавно. — И аз искам да направиш това. Искам да отрежеш всичките пръсти на лявата си ръка.

Жената не можа да скрие ужаса, който изпита. Ножиците се разтресоха в ръката й и устните й затрепериха.

— Предлагам да сложиш пръста си между остриетата, да затвориш очи и да срежеш бързо и силно, преди смелостта да те напусне.

Тя не беше в състояние да пророни нито дума.

— Ще боли. Няма съмнение. Ще има много кръв. И в това няма съмнение. Ще имаш чувството, че ще припаднеш. Но ако ми покажеш, че си достатъчно силна психически да осакатиш напълно лявата си ръка, обещавам, че ще те пусна да си вървиш. Дори ще те закарам до полицейския участък.

Жената се пребори с чувството на гадене, което я обзе, и погледна ножиците.

— Давам ти избор. Направи го и си свободна. Ако не го направиш… — Той остави на вече ужасеното й въображение да си представи загадъчните последици.

Тя си пое дълбоко дъх, но този път смелостта не дойде.

— Направи го — твърдо каза мъжът.

Жената отмести очи към лявата си ръка, която беше завързана стегнато за стола.

— Направи го. Това е цената на свободата ти.

Тя колебливо разпери по-широко пръстите на лявата си ръка.

— Точно така. Направи го. Покажи ми, че си силна.

Жената постави остриетата на ножиците от двете страни на треперещото кутре на лявата си ръка.

— Да. Остри са като лазер. Стисни дръжките силно и бързо и ножиците ще свършат останалото.

Тя не беше в състояние да помръдне.

— ОТРЕЖИ ПРЪСТИТЕ СИ! — Викът му беше толкова силен и изненадващ, че жената се подмокри. Звукът на гласа му отеква в стените и тавана сякаш цяла вечност.

По лицето й потекоха сълзи. Ръбовете на ножиците бяха толкова остри, че дори допирът до тях беше достатъчен, за да я порежат. Жената съзря капчица кръв, която оцветяваше кожата й около пръста.

— НАПРАВИ ГО! — силно и ядосано изкрещя мъжът.

Жената затвори очи и си пое дълбоко дъх.

Той се усмихна.

Тя хвърли ножиците на пода.

— Не мога, просто не мога. — Жената вдигна към лицето си треперещата си дясна ръка и се разрида. — Не мога. Не мога.

Мъжът се изсмя.

— Мислеше, че искам да те изнасиля, нали? — попита той и продължи, без да дочака отговор. — И затова каза, че ще направиш всичко каквото поискам. Реши, че трябва само да легнеш по гръб и да разтвориш крака. Да изтърпиш това чудовище да проникне в теб няколко минути. — Мъжът отново се появи в полезрението й. — Ако исках да те изнасиля, защо си мислиш, че се нуждая от разрешението или съдействието ти?

Жената не отговори. Риданията й се засилиш.

— Отпусни се — добави той. — Нямам намерение да те изнасилвам.

Съзнанието й беше изпълнено с агония и смут. Чувстваше се разголена и изгубена.

— Какво… ще правиш с мен? — отново заговори момиченцето в нея.

Мъжът пак се скри в сенките. Отговорът му дойде с шепот в дясното й ухо:

— Ще те убия.

Тя се задъха. Тялото й потрепери конвулсивно от страх.

Той се изсмя.

— Ако това те плаши… — Мъжът млъкна за ефект. — Почакай да видиш как ще го направя.