Един по един

61.

В кабинета настъпи тишина за няколко секунди и после Хънтър се обърна към Гарсия:

— Обади се на Ана. Разбери къде е. Кажи й да намери оживено място, например някое кафене, и да седи там, докато отидем.

Карлос погледна партньора си, сякаш беше извънземен.

— Шегуваш ли се? Нали чу какво каза онзи извратеняк? Ако видел Ана да изважда телефона си… — Не можа да довърши изречението.

— Той няма да направи нищо, Карлос. Блъфираше. Интересуваше го реакцията ти.

— Какво?

— Беше блъф, повярвай ми. Имаше знаци по време на разговора с теб. Ще ти обясня в колата. Трябва да се свържем с Ана и да разберем къде е, за да отидем при нея. — Робърт вече беше взел якето си и се втурна към вратата.

— Хайде. Обади й се.

— Чакай малко, по дяволите — с треперещ глас каза Гарсия и вдигна ръце. — Партньори сме от повече от пет години. Не вярвам на никого друг както на теб, знаеш го, но сега става дума за най-извратения, садистичен убиец — психопат, когото е разследвал този отдел, и в момента той следи моята съпруга. Както каза убиецът, няма да можем да стигнем там навреме дори да знаем къде е Ана. Ако й се обадя и ти грешиш, той ще я убие.

Хънтър спря пред вратата и се обърна към партньора си:

— Не греша, Карлос. Той няма да убие Ана.

Гарсия виждаше, че Робърт е абсолютно убеден, но пак не помръдна от мястото си.

Хънтър погледна часовника си. Искаше да спечелят време, но в момента правеха точно обратното.

— Карлос, каквито и да са намеренията на убиеца, Ана не се вмества в тях.

— Защо?

— Едната вероятност е, че убиецът избира произволно жертвите си от общата публика. Ако случаят е такъв, Ана не е произволен избор. Тя е твоята съпруга и той го знае. Тук няма фактор на случайност и би било отклонение от начина му на действие. Ако убива жертвите си поради някаква друга причина, например отмъщение или нещо друго, пак не виждам как Ана се вмества в плана му.

Гарсия се почеса по брадичката.

— Той е проследил Ана само поради една причина.

— Защото е моя съпруга.

— Именно. Направи го, за да ни дразни. За да докаже нещо, а не за да осъществи плана си, какъвто и да е той.

— И какво е това нещо? Че може да спипа всеки, когото поиска? Че може да ни нарани?

— И това също — съгласи се Хънтър. — И за да подчертае превъзходството си. Да ни напомни кой контролира играта — той, а не ние. И че може да промени правилата винаги, когато поиска, така както направи с излъчването онлайн и гласуването по интернет. Но той каза други неща, с които намекна нещо друго.

Карлос се намръщи.

— Какви неща?

— Той говореше колко лична е реакцията ти. Искаше да загубиш контрол, да позволиш чувствата ти да те завладеят и да черпиш енергия от тях. Искаше да забравиш кой си, какъв си бил винаги… и ти го направи.

Гарсия знаеше, че партньорът му не критикува действията му.

— Говорех сериозно, Робърт. Ако той докосне Ана, ще го намеря, ще го накарам да страда и после ще го убия. Не ми пука какво ще стане с мен.

— Разбирам. И не те обвинявам. Но когато му каза, че ако нарани Ана, нищо друго няма да има значение, дори законът, фактът, че си ченге, и ще го търсиш, докато го намериш, и че ще го убиеш, каквото и да се случи, и колкото и дълго време да ти отнеме… това не го уплаши, а му достави удоволствие.

— Какво?

— Достави му удоволствие — повтори Хънтър. — Той дори те поздрави, спомняш ли си? Думите му бяха: „Ти се справи добре. Реакцията ти ми хареса. Това е реакция на човек, на когото му пука.“ Ти обаче не направи нищо друго, освен да го заплашиш със смърт. Тогава от какво беше толкова доволен и защо?

— Защото е проклет психопат? — Приятелят му все още беше подвластен на чувствата си.

— Не. Защото ти му даде малката му победа.

— Победа? Какви ги говориш, по дяволите?

Робърт отново погледна часовника си.

— Както казах, той няма интерес към Ана. Проследил я е само за да ни дразни и да докаже идеите си. И е знаел, че може да го направи, без да е необходимо да я докосва. Реакцията ти му показа, че той е изпълнил задачата си. Ти му предостави повече от една малка победа, Карлос. Ти се отъждестви с него, когато му каза, че ще постъпиш като него.

— Какво?

Хънтър поклати глава.

— Не си спомням точните му думи. После може да пуснем записа, но той каза, че когато е заплашен някой близък за нас човек, тогава нищо няма значение. Дори забравяме кои сме. Държим се като чудовища. Правим всичко, за да защитим онези, които обичаме. Твоята реакция го доказа… и това му достави удоволствие.

Гарсия мълчеше.

— Едно от последните неща, които той каза, преди да затвори — продължи Робърт, — беше, че си е свършил работата… приключил е, няма какво повече да прави. Той получи каквото искаше. Ана вече не го интересува.

Карлос все още мълчеше.

— Освен това той говореше, че хората невинаги имат избор.

Гарсия кимна.

— Спомням си. Каза, че понякога други хора правят избора вместо нас и че ние не можем да сторим нищо. Даде за пример Ана.

— Не, не нищо — възрази Робърт. — Той каза, че можем да реагираме. Ти го направи. И мисля, че той прави точно това.

Мислите на Карлос препускаха трескаво и се опитваха да се подредят.

— Мислиш, че се е случило нещо с някой близък за него човек? И затова изтезава и убива? Реагира?

— Не съм сигурен. В момента можем само да размишляваме и да правим догадки. Но когато ни се обажда, той винаги е спокоен, не се вълнува, не се ядосва, не изпитва угризения, нищо. Тонът му не издава никакви чувства. Но не и днес.

Гарсия беше твърде ядосан и уплашен за живота на Ана, за да забележи това.

— Днес за пръв път в тона му се прокрадна гняв, когато говореше, че хората невинаги имат избор. Каза, че гневът и емоционалната болка са хубави неща. Това доказвало, че като човешки същества ние сме още сме живи. Че все още ни пука за нещо. Той използва Ана и любовта ти към нея, за да го докаже.

Колегата му мълчеше.

— Не е говорил за мен и моя гняв — най-после изрече. Нито за реакцията ми какво бих направил, ако нарани Ана. Говорел е за себе си и за своя гняв. За своята реакция.

Хънтър кимна и за трети път погледна часовника си.

— Виж, Карлос, съзнавам, че те карам да ми довериш живота на съпругата си, и това е страшно много, но ако все още нямаш доверие на мен, довери се на себе си. Забрави за всичко, което мисля, че съм разбрал по време на разговора ти с убиеца. Отдръпни се крачка назад и направи онова, което умееш да правиш — анализирай целия сценарий. Анализирай фактите. В момента Ана върви по оживена улица и не е сама, и това означава, че докато е там, убиецът не може да се приближи до нея, без да привлече вниманието и на приятелката й. Не може да отдалечи Ана, без да обезвреди приятелката й или да похити и нея. Незабелязаното отвличане на възрастен човек от оживена улица е много трудна задача. А отвличането на двама души, без да създаде суматоха, е почти невъзможно. Дори да е искал да похити и двете, в което не съм убеден, той пак би трябвало да изчака подходящ момент, а този момент няма да дойде, докато двете са на открито, сред тълпата или на някое многолюдно място като кафене. Убиецът е дързък, но не и безразсъден и глупав. Имаш две възможности, Карлос. Или ще се обадиш на Ана и ще отидем при нея, или няма да го направиш и ще стоим тук, ще си представяме най-лошото и ще се чудим колко време трябва да чакаме, докато накрая й се обадиш, за да разбереш дали убиецът е удържал на думата си или не. Изборът е твой.