Един по един

70.

Когато на другия ден Хънтър отиде в сградата на Главното управление на полицията, Гарсия вече беше зад бюрото си и четеше последните имейли на Кристина Стивънсън. Въпреки наскоро изгладената риза, гладко избръснатото лице и прибраната на опашка коса, той изглеждаше уморен. Робърт предположи, че не е спал повече от два часа.

— Как е Ана? — попита той.

— Почти не мигна снощи — отговори Гарсия и отмести стола си от бюрото. — И през няколкото часа, през които спа, непрекъснато се стряскаше от кошмари.

Въпреки че долови скрития гняв в думите му, Хънтър знаеше, че каквото и да каже, няма да има значение, затова си замълча.

— Виждам, че и ти не си спал много — подхвърли Гарсия.

— Нищо изненадващо. Има ли нещо интересно в имейлите?

Карлос поклати глава и повдигна рамене.

— Прочетох всичките. Няма нищо, по дяволите, но сутринта получихме имейл от криминалистите. Както са очаквали, ключалката на остъклената врата на спалнята на Кристина Стивънсън е била отключена с универсален шперц. Така е влязъл в дома й убиецът. Анализът на влакната, намерени в стаята, засега не е категоричен. Може да са от всяка дреха в гардероба, но ще продължат да ги изследват.

Робърт кимна, включи компютъра си и докато машината зареждаше, си наля чаша силно кафе — третото за сутринта, а часът беше едва осем и половина. Веднага щом седна, на вратата се почука.

— Влез — извика той.

Млад униформен полицай отвори вратата и влезе в кабинета.

— Детектив Хънтър?

— Да, аз съм — отвърна той и вдигна чашата с кафето си сякаш за наздравица.

— Това току-що пристигна за вас. Донесе го човек от „Ел Ей Таймс“. — Докато полицаят му подаваше малък запечатан плик, погледът му се плъзна покрай рамото на детектива и се насочи към таблото със снимките на южната стена. Тялото му се напрегна и очите му пламнаха от любопитство и стъписване.

— Нещо друго? — побърза да попита Хънтър и пристъпи наляво, за да му попречи да вижда таблото.

— Ами… не.

Робърт благодари на младия полицай и го изпрати до вратата.

В плика имаше флашка и бележка от „Ел Ей Таймс“ с написана отдолу бележка.

— Какво е това? — попита Гарсия.

— Статиите на Кристина Стивънсън от две години.

Хънтър включи флашката в компютъра си.

Карлос отиде да види какво е записано там.

Щом съдържанието се зареди на екрана, Робърт въздъхна отчаяно:

— По дяволите!

Гарсия подсвирна.

— Шестстотин шейсет и девет файла? — Той се засмя и после се закашля. — Желая ти успех. Надявам се да са по-интересни от имейлите й.

— Не бих се обзаложил.

Непосредственият проблем, с който Хънтър се сблъска, беше, че няма възможност да търси във файловете. Всеки документ във флашката беше сканирано изображение на страницата от вестника с публикуваната статия, файловете не бяха озаглавени. Имаше само датите на публикуването им.

Робърт се облегна назад на стола и си пое дълбоко дъх. Първото, което искаше да направи, беше да намери статията, която Кристина Стивънсън бе написала за Томас Полсън, софтуерния милионер. Памела Хейс му беше казала, че Кристина е написала статията преди четири месеца, и затова започна оттам и бързо прегледа всички файлове, публикувани през този период. Не му отне много време. Улучи десетката с дванайсетия файл, който отвори.

Статията беше две страници. Кристина Стивънсън два месеца беше събирала информация и бе интервюирала бивши и настоящи служителки на „Системи Полсън“. Резултатът беше отворена книга за сексуален тормоз, подкупи и заплахи. Кристина беше представила петдесет и една годишния софтуерен магнат като сексуален хищник.

Статията започваше с историята как младият Томас Полсън, тогава едва двайсет и една годишен и компютърен ентусиаст, съзира незаета ниша в пазара и златна възможност да създаде софтуерна фирма. Той взима назаем каквото може от роднини и приятели и основава „Системи Полсън“ в гаража на дома на родителите си в Пасадена. Година и половина по-късно прави първия си милион.

Статията съдържаше и три снимки на Полсън. Едната беше професионален портрет, качен и в уебсайта на фирмата, но другите две бяха по-лични, направени в нощен клуб в стил „скрита камера“. Първата показваше как Полсън целува по врата брюнетка, която изглеждаше най-малко двайсет години по-млада от него, а втората — как е стиснал за задника друга жена.

По-нататък разказът разкриваше, че младата жена е новата му секретарка, която работа във фирмата от шест месеца. Според статията Полсън черпел и омайвал всички служителки, които харесал, вкарвал ги в леглото си и после им нареждал да си мълчат, като ги заплашвал по всевъзможни начини. Статията завършваше с думите, че точният брой на жените, от които се е възползвал Томас Полсън, е неизвестен, но че го прави от повече от двайсет години.

Хънтър не се съмняваше, че тази история, отпечатана на първата страница в национален вестник с голям тираж като „Ел Ей Таймс“, сериозно е разклатила личния живот и публичния образ на Томас Полсън.

През следващия час и нещо Робърт претърси интернет за последвали или подобни статии. Искаше да разбере каква лавина е задействало написаното от Кристина. Намери няколко. Снежната топка беше голяма и разрушителна.

Попадна на една много интересна статия, също публикуваш в „Ел Ей Таймс“, отпечатана преди два и половина месеца, но не беше написана от Кристина. Там се говореше как репортажът й е пронизал в сърцето брака на Полсън. Габриела, съпругата му от двайсет и седем години, нямала представа какво прави съпругът й с някои от служителките си. Тя беше подала заявление за развод един месец след публикуването на статията. Освен това се съобщаваше, че двайсет и пет годишната им дъщеря престанала да говори с баща си.

Още един час и Робърт откри многобройни репортажи за фирмата на Полсън. Той имаше делови договори в цялата страна и очевидно заради статията на Кристина и моралните проблеми, които беше засегнала, някои от тях бяха прекратени. „Системи Полсън“ беше претърпяла значителен финансов удар.

След като прочиташе всеки репортаж, Хънтър го препращаше на Гарсия.

— Статията на Кристина Стивънсън е струвала адски много на Томас Полсън — отбеляза — Във всеки аспект на живота му. Ако някой е имал основателна причина да й отмъсти, това е той.

— Така е — съгласи се Карлос. — Но доколкото знаем, Томас Полсън не е имал причина да убива Кевин Лий Паркър, първата жертва.

Хънтър направи гримаса.

— Доколкото знаем.

Гарсия се усмихна. Много добре знаеше какви мисли се въртят в главата на партньора му.

— Ще кажа на екипа да се заеме с тази задача. — Той протегна ръка към телефона на бюрото си.

Преди Карлос да приключи разговора, иззвъня телефонът на бюрото на Робърт.

— Детектив Хънтър, специален отдел „Убийства“ — отговори той, разтривайки схванатия си врат.

— Познай, детектив — каза непознатият с наелектризиращия ентусиазъм на водещ на култово телевизионно предаване. — Отново е време за шоу.