Порочен кръг

***

Събуди се напълно, преди да помръдне или да отвори очи. Остана да лежи така за малко, докато оценяваше ситуацията, оставяйки инстинктите на боеца в него да поемат контрол. После вдъхна деликатния й парфюм и чу дишането й — тихо и равномерно като затихващ прибой на далечен плаж. Всичко беше наред, така че той се усмихна и отвори очи. Завъртя глава бавно, за да не я разбуди.

Ранното слънце бе намерило пролука в пердетата и през нея бе врязало в тавана клин от ковано злато. Отражението хвърляше интригуваща светлина върху лицето и тялото й. Тя лежеше по гръб. Лицето й беше умиротворено и прекрасно. Беше изритала чаршафа си и сега бе гола. Златните къдри, покриващи венериния й хълм, бяха един нюанс по-тъмни от сплетените кичури, паднали връз лицето й. В напредналата й бременност гърдите й се бяха налели до почти двойния си размер отпреди. Той остави погледа си да се спусне надолу по корема й. Кожата там беше силно опъната и блестяща заради скъпоценния товар под нея. Докато я съзерцаваше, забеляза детето в утробата й да се размърдва и дишането му буквално секна за миг под напора на любовта му и към двамата — неговата жена и неговото дете.

— Престани да зяпаш огромния ми дебел корем и вместо това ме целуни — каза тя, без да отваря очи. Той се засмя и се наведе над нея. Тя обгърна шията му с двете си ръце, устните й се разтвориха и той усети упоително сладкия й дъх. След малко тя прошепна във все още отворената му уста: — Защо не държиш това твое чудовище на каишка? — и посегна с ръка към слабините му. — Дори той би трябвало да знае, че в момента в хана няма място.

— Смятай, че е безмозъчен — отговори той. — Но не бих казал, че много си ми помагала да го държа под контрол. Пусни го, безсрамна жено!

— Почакай само няколко седмици и аз ще ти покажа истинския смисъл на думата „безсрамна“, Хектор Крос — предупреди го тя. — А сега позвъни в кухнята за кафе.

Докато чакаха да им донесат кафето, той стана и разтвори пердетата, оставяйки слънцето да нахлуе в стаята.

— Лебедите са в езерото Мил — съобщи й.

Тя се надигна с мъка, придържайки корема си с две ръце. Той веднага се втурна към нея и й помогна да се изправи на крака. Тя взе синия си сатенен спален халат от облегалката на стола и го облече, докато двамата се отправяха към панорамния прозорец.

— Чувствам се толкова тромава! — оплака се тя, докато пристягаше колана си. Той застана зад нея, протегна ръце и нежно я прихвана под корема.

— Някой пак рита — прошепна Хектор в ухото й, улови с устни меката му долна част и леко го сдъвка.

— На мен ли го казваш. Чувствам се като проклета топка. — Тя посегна с ръка през рамото си и леко го плесна по бузата. — Не прави така… знаеш, че цялата ми кожа настръхва.

Загледаха се мълчаливо в лебедите. Мъжкият и женската бяха ослепително бели под лъчите на ранното слънце, но трите им малки бяха мръсносиви. Мъжкият топна изящната си извита шия в зелената вода и бръкна с клюн надълбоко към растенията по дъното на басейна.

— Красиви са, нали? — промълви накрая Хектор.

— Те са само една от многото причини да обичам Англия — прошепна Хейзъл. — Каква перфектна композиция… трябва да намерим добър художник да я нарисува.

Реката се изливаше в басейна през каменен яз и водата едва-едва помръдваше. Гледаха от около три метра височина и виждаха в дълбокото силуетите на едрите пъстърви, лежащи по каменистото дъно. По брега имаше върби, докосващи повърхността с пълзящите си пръсти. По тучната ливада от другата страна пасяха овце, толкова бели, колкото лебедите.

— Съвършеното място да отгледаме малката ни дъщеря. Знаеш, че това е причината да го купя — удовлетворено каза тя.

— Знам. Казвала си ми го толкова често. Не разбирам обаче защо си толкова сигурна, че ще е момиченце. — Той погали корема й. — Не искаш ли да знаеш със сигурност какво ще е, вместо само да гадаеш?

— Не гадая. Знам — самоуверено заяви тя и покри големите му кафяви ръце със своите малки и бели.

— Бихме могли да попитаме Алан, когато отидем тази сутрин в Лондон — предложи той. Алан Донован бе нейният гинеколог.

— Страшно си упорит. Но да не си посмял да питаш Алан, защото ще ми развалиш удоволствието. Облечи си халата сега. Не искам да плашиш бедната Мари, когато донесе кафето — каза тя с обич.

Секунди по-късно на вратата дискретно се почука.

— Влез! — каза Хектор и камериерката влезе, носейки поднос с кафе.

— Добро утро на всички! Как сте и как е бебето, госпожо Крос? — поздрави ги тя жизнерадостно с плътния си ирландски акцент и остави подноса на масичката.

— Всички сме добре, Мари, но защо виждам бисквити на този поднос? — осведоми се Хейзъл.

— Само три мънички.

— Веднага ги отнеси обратно!

— Две за господина и само една за вас. От овесено брашно са… без захар — опита се да я убеди Мари.

— Вън! Чу ли ме?

— Бедното мъниче сигурно умира от глад — промърмори Мари, но взе чинийката с бисквитите и се отправи към вратата.

Хейзъл седна на дивана и наля чаша кафе, толкова черно и силно, че ароматът му се разнесе из цялата стая.

— Господи! Какво ухание… — с копнеж в гласа каза тя, подаде му чашата и наля в своята порцеланова чаша топло неподсладено обезмаслено мляко. — Уф! — с отвращение възкликна, докато отпиваше, но доизпи стоически всичкото като лекарство. — Кажи ми сега с какво ще се занимаваш, докато съм при Алан? Знаеш, че прегледът ще отнеме поне два часа. Той е толкова акуратен.

— Трябва да занеса ловджийските си пушки на съхранение при Пол Робъртс, а след това имам час за проба при шивача ми.

— Нали няма да караш красивото ми ферари из сутрешния лондонски трафик? Това значи със сигурност да го удариш, както направи с ролса.

— Никога ли няма да го забравиш? — с престорено възмущение разтвори той ръце. — Онази глупава жена пресече на червено и се надъни в мен.

— Караш като маниак, Крос, и не ми казвай, че не го съзнаваш.

— Добре де, ще взема такси — обеща той. — И без това не искам да изглеждам като футболист в тази твоя претенциозна кола. Както и да е, новият ми рейнджроувър вече ме чака на Парк Лейн. От автокъща „Стратстоун“ вчера ми се обадиха, че е готов. И ако си добро момиче — а всички знаем, че си, — ще те заведа на обяд с него.

— Като стана дума за обяд, къде ще ходим днес? — осведоми се тя.

— Не знам защо си доставям тези главоболия. Маруля можем да ядем навсякъде, но този път съм резервирал обичайната ни маса в „Алфред Клъб“.

— Сега вече знам, че ме обичаш!

— Можеш да си сигурна в това, клечко!

— Комплименти, комплименти… — лъчезарно му се усмихна тя.