Порочен кръг

***

Хектор дочете последната страница на „Отровното семе“ на екрана на компютъра си. Облегна се назад на стола и разтърси глава, за да я прочисти. Не можеше да повярва, че се е върнал от неописуемата обстановка в замъка Казунду в цивилизования и си подреден кабинет в „Кръстопътя“.

Погледна часовника си с недоверие. После провери часа на екрана.

Мили боже! Къде изчезна денят? Минаваше четири следобед. Посегна към телефона и набра номера й. Отговори му на втория сигнал.

— Значи си спомни най-сетне за моето съществуване. Колко хубаво от твоя страна, Хектор Крос — каза тя. — Седях на ръба на стола в очакване да ми се обадиш.

— Извини ме, Джо. Много съм лош.

— Предполагам, че ти най-добре знаеш… — Но в гласа й се долавяше сдържан смях. — Случи ли се нещо интересно, откакто се разделихме?

— Прочетох една книга.

— Да не е първата ти?

— Кой е лошият сега? Примирие?

— Добре — съгласи се тя. — Как беше книгата?

— Изумителна. Абсолютно приковаваща. Трябва да те видя незабавно, ако не може дори и по-скоро, за да я обсъдим. Къде си, Джо?

— Седя си самотна и забравена във фоайето на „Дорчестър“. Деловият ми обяд приключи по-рано от очакваното.

— Защо, за бога, не вземеш едно такси и не дойдеш при мен?

— Защото не знам адреса. Честно казано, мислех си за други неща вчера, когато ме откара до там.

— Не мърдай от мястото си. Идвам да те взема. Ще бъда при теб след десет минути.

Тя слезе с лека походка по стълбите на входа, когато той спря бентлито. Беше в тъмен делови костюм и късо палто от норка. Той скочи, за да й отвори вратата, но тя се приближи до него и му предложи бузата си за целувка. Кожата й беше копринено мека и топла, и едва сега можа да разпознае парфюма й — беше „Шанел 22“. Сякаш Коко го бе създала специално за нея. Тя седна на предната седалка на бентлито и полата й се набра над коленете. Когато видя къде е насочен погледът му, я приглади надолу. Изражението й бе непроницаемо.

Той седна зад волана, включи се в движението по Парк Лейн и я погледна:

— Ако ти бях казал, че си ми липсвала, щеше да бъде лъжа, защото ти беше с мен от рано сутринта.

— Приемам това като признание, че съм привлякла вниманието ти, нали?

— Господи, Джо, ти си описала… страхотни неща. Голяма част от тях не са за хора със слаби нерви.

— По тази причина не можех да ти разкажа всичко. Едно е да напишеш думите, но съвсем друго да ги изречеш в нечие лице.

— Както и да е… имам някои въпроси — призна Хектор и тя се обърна на седалката към него.

— Щях да се притесня, ако нямаше.

— Казах няколко, но всъщност са много.

— Е, не планирам да ходя някъде скоро. Твоя съм, докато имаш нужда от мен.

— Може да се окаже по-дълго, отколкото предполагаш.

Погледът й омекна и тя се усмихна:

— Трябва ли да търсиш скрит смисъл във всичко, което кажа? Задайте си въпросите, господине, и се опитайте да бъдете сериозен.

— Първи въпрос… Истина ли е всичко, което си написала?

— Да, абсолютната истина.

— Но откъде си взела всички тези подробности?

— Както Хенри Банок, така и дъщеря му Бриони стриктно са си водели дневник. Предполагам, че Бриони е прихванала този навик от баща си. Имах достъп до всичките им дневници, а те съдържат подробно описание на живота им. Така че знам всичко и съм го написала, за да го научиш и ти.

— Но… как се сдоби със самите дневници?

— След смъртта на Бриони и Хенри жена му, Хейзъл, преровила щателно всичките им лични вещи. Подбрала всичко ценно и важно, в това число дневниците, и помолила Рони Бънтър да ги запечата в архива на „Бънтър & Теобалд“. Рони и аз ги разпечатахме. Когато ги четох, имах чувството, че говоря направо с поминалите се. За мен това изживяване беше повече от трогателно. — Хектор удивено поклати глава, но Джо продължи: — Разбира се, това не бе единственият ми източник на информация. Разполагах и с архива на тръста, а това означава всички писма и имейли на Хенри, включително кореспонденцията с всички бенефициенти.

— Карл Банок?

— Естествено… всъщност аз лично го познавам

Хектор изненадано отмести поглед от пътя.

— Как…? Кога…?

— Внимавай! — меко го сгълча тя. — Пред нас има автобус.

Той докосна спирачките и спря.

— Как се запознахте? — настоя да научи той.

— Той дойде в „Бънтър & Теобалд“, за да се опита да източи още малко пари. Бях с Рони като негова помощничка по време на срещата. Беше много учтив и убедителен, но Рони просто го отпрати.

— И тогава се видяхте за последен път, така ли?

— На следващия ден ми телефонира.

— И какво стана?

— Отказах да приема разговора и го прехвърлих на Рони.

Хектор се изсмя.

— Значи в описанията си за него си разполагала с вътрешна информация.

— Разполагах и с цял куп снимки, обхващащи периода от основното училище до наши дни. Знам точно размера на всяка сума, която е получил от тръста. Имам копия на цялата му кореспонденция, паметни бележки от всичките му срещи с попечителите, както и протоколите от процеса срещу него. А също и някои други документи.

— А Джони Конго?

— Няма никакво преувеличение в описанието ми за него — той си е точно такъв и в живота. Имам военното му кадрово досие, съдебните протоколи от процеса срещу него, мотивите за присъдата му, която е за няколко убийства. Повечето от тези документи са на флашката, която ти дадох вчера.

Алена „Мазерати“ със саудитска регистрация рязко се преустрои пред Хектор и го принуди да набие спирачки.

— Предлагам да се съсредоточиш върху трафика, за да се доберем живи и здрави до дома ти, Хектор.

— Чудесен съвет — призна той.

Хектор паркира на запазеното за него място пред входната врата на „Кръстопътя“ и отвори вратата със собствения си ключ, преди Стивън да успее да се качи от мазето.

— Ще бъдем в кабинета ми известно време — уведоми Хектор своя иконом. — Направи нужното да не бъдем безпокоени. Това включва и телефонните обаждания, ако обичаш.

В мига, в който Хектор я въведе в кабинета си, погледът на Джо се насочи към стената пред бюрото му.

Тя се закова на място, загледана натам. Той се бутна в нея, без да иска, и леко я хвана през хълбоците, за да я задържи.

— Какво има, Джо?

— Сменил си картината — тихо обясни тя.

Летния портрет на Хейзъл в житната нива го нямаше. На негово място висеше цветен пейзаж на Дейвид Хокней, изобразяващ английската провинция.

— Не ти ли харесва? За разлика от онзи Гоген долу, това е оригинал.

— Хейзъл я няма?

— Да, Хейзъл я няма. Трябваше да убеждавам Стивън. Той упорито не искаше да го прави.

— Но защо? — попита тя. — Защо си я махнал?

— Нека ти взема палтото — предложи той и й помогна да съблече норката. После я насочи към стола. — Нагласи се тук по-удобно, а аз ще донеса кафе. После ще ти обясня защо го направих.

Сложи чашата с кафе пред нея, но тя не я докосна. Заобиколи бюрото си и седна зад него с лице към нея. Вдигна собствената си чаша до устните си, но я върна на чинийката, преди да е отпил. Сплете пръсти и се облегна назад на въртящия се стол, като подпря брадичка с палци.

— Както ти е добре известно, Хейзъл я няма вече от доста дълго време — започна той и Джо кимна, без да сваля поглед от очите му. — Това, което не ти е известно, е, че тя ми беше оставила предсмъртно писмо. Писмото е дълго, но най-трогателен в него е последният му абзац. — Гласът му изневери и той леко се прокашля, преди да продължи: — Помня наизуст всяка дума. Сега ще ти го кажа, защото той пряко се отнася до нас. Мога ли да ти го изрецитирам, Джо?

Тя бавно кимна.

— Ако наистина искаш да го направиш.

— Ето какво ми е написала Хейзъл… „Не тъгувай много дълго след кончината ми. Спомняй си за мен с радост, но си намери друга спътница. Човек като теб просто не е създаден да живее като монах. Но се погрижи да бъде добра жена, защото иначе ще се върна и ще й отровя живота.“

Джо не каза нищо, но продължи да го гледа, без да мига. След малко изражението й омекна и тя тихо се разплака.

— Бедни, Хектор — прошепна. Все така, без да сваля поглед от него, отвори чантичката си, извади от нея хартиена кърпичка и попи очите си.

— Моля те, Джо, само не ме съжалявай! — каза й той. — Вече ми е писнало от това. Преминал съм през долината на сянката[15] и вече излизам отново на слънце, пак в щастливата страна на смеха и любовта. Имам Катрин Кайла и сега намерих…

Спря го вдигната й ръка.

— Моля те, Хектор, имам нужда да остана няколко минути сама. Изглеждам ужасно, когато плача. Покажи ми, ако обичаш, къде е банята, за да си поправя грима. — Той скочи с готовност на крака, но тя му се усмихна през сълзи: — Мисля, че вече започвам сама да се ориентирам тук — каза. — Изпий си кафето, а аз ще се върна след съвсем малко.