Порочен кръг

***

Хейзъл бе на само пет километра от отбивката за частния път, водещ към „Брандън Хол“, и ускори като кон, подушил миризмата на конюшнята си. Без да има представа какво става — изобщо не бе забелязала присъствието му, — тя започна да се отдалечава от настигащия я мерцедес. Нямаше навика да използва огледалото над главата си за нещо различно от това да си поправи грима.

Шофьорът с маската на Ричард Никсън вече се движеше с максималната възможна скорост, когато внезапно видя ферарито пред него да се отдалечава. Знаеше, че трябва да я прехване, преди да е стигнала до отбивката за „Брандън Хол“, която бе на само километър и половина по-напред. Отвори страничния прозорец и се подаде до кръста през него. Примигна няколко пъти с фаровете и размаха енергично ръка над главата си, като натисна продължително клаксона. Видя червените стопове на ферарито пред него да светват. Отново започна да настига спортната кола, без да сваля ръка от клаксона и все така сигнализирайки с фаровете.

Необичайните му действия изненадаха Хейзъл, която със закъснение схвана, че той иска от нея да спре… но защо? След това видя, че пътят зад вана е празен. Лицето й пребледня, защото от роувъра на Хектор нямаше и следа.

„С Хектор се е случило нещо ужасно. Шофьорът на вана се опитва да ме предупреди. Може би Хектор е катастрофирал. Може би е ранен или…“ Не искаше да довършва ужасната мисъл. Натисна спирачките и отби на тясната затревена ивица. Ванът се приближаваше с вой на клаксон и мигане на фарове. Шофьорът му се усмихна зад маската, като видя, че измамата се бе оказала успешна, а жената в червената спортна кола е объркана и обезпокоена от странното му поведение. Червената кола бе идеално разположена за целите му на ръба на канавката. Оградата от бодлива тел бе свършила някъде по-назад, но отводнителната канавка продължаваше и дотук.

В същия миг рейнджроувърът се изкачи на билото зад тях. Хектор обхвана сцената с един поглед.

— Не спирай заради този мръсник! — изкрещя той отчаяно. — Не спирай, за бога! — Настъпи педала на газта и роувърът полетя надолу по склона, бързо набирайки скорост. Но ги разделяше половин километър, което го правеше безпомощен наблюдател на трагедията, която се разиграваше пред него.

Мерцедесът дори не опита да забави, докато приближаваше спрялото ферари. След като се изравни, шофьорът рязко завъртя волана и се заби странично в него. Разнесе се трясък на желязо в желязо, разлетяха се искри. По-леката спортна кола бе изхвърлена в пътната канавка с напълно разбита дясна страна и застина обърната на една страна с две от колелата във въздуха. Мерцедесът се разклати силно, поднесе и отскочи от сблъсъка към отсрещната канавка. Водачът му ловко овладя въртенето, върна си контрола над колата и се отдалечи, практически без да намалява скорост.

Мотоциклетът бе следвал вана отблизо, но сега спря на пътя, изравнен с ферарито в канавката. Водачът му остана на седалката, държейки хондата готова за незабавно потегляне, но пътникът зад него скочи и се затича към преобърнатото ферари — беше бърз и чевръст като маймуна. Скочи от банкета върху огънатата дясна страна на колата и се изправи над прозореца на шофьора, балансирайки с две ръце над главата си. Едва тогава Хектор забеляза, че е взел със себе си двукилограмов чук с къса дръжка. Дори нечупливото стъкло не можеше да устои на силния удар, който мъжът нанесе със замах отгоре. Стъклото се натроши, но остана увиснало в рамката. Мъжът с каската вдигна чука и удари отново. Този път стъклото експлодира в стотици блестящи парченца, които се посипаха върху Хейзъл. Тя все още бе на шофьорската седалка, задържана там от колана през издутия й корем. Вдигна ръце, за да защити лицето си от летящото стъкло. Мъжът захвърли чука встрани и завършвайки движението с ръка, извади нещо от широкия джоб на коженото си яке.

Хектор беше достатъчно близко до сцената на разиграващата се трагедия, за да види какво бе изваденото от джоба — пистолет „Смит енд Уесън“ с удължена дръжка и 22– сантиметров заглушител. Това бе любимото оръжие на израелските палачи от Мосад. Мъжът вдигна със свободната си ръка предпазното стъкло от перспекс и се прицели с удължената цев през прозореца.

Хейзъл го гледаше обърната нагоре. Първото, което видя, бе, че е млад и чернокож. След това осъзна заплахата на насочения в лицето й пистолет и погледна по дължината му в очите на нападателя си. Те бяха безизразни и безпощадни.

— Не! — прошепна тя. — Нося бебе. Не можеш да го направиш. Бебето ми… — Тя вдигна ръце, за да запази лицето си. Изражението на мъжа не се промени и той стреля. Оръжието със заглушителя почти не издаде звук. Разнесе се тихо, почти вежливо изпукване. След това мъжът вдигна поглед и видя рейнджроувъра на Хектор да се носи към него. Нямаше време за втори, контролен изстрел, но той беше професионалист и знаеше, че още първият бе свършил работата. Извърна се и скочи от разбитото купе на ферарито. В мига, в който се приземи, роувърът го удари право в гърба. Звукът от удара бе приглушен, но плътен. Тялото му бе повдигнато и прелетя над покрива на колата. Хектор така и не бе намалил скоростта. И продължи направо, прицелвайки се в мъжа на предната седалка на хондата.

Мотоциклетистът се опита да избегне атаката му, като форсира мотора, за да го завърти с приплъзване обратно на място. И за малко щеше да успее да избегне роувъра. Но Хектор се оказа прекалено бърз. Той рязко завъртя волана и удари въртящото се задно колело на хондата с края на предната си броня. Мотоциклетът се преобърна и водачът му бе изхвърлен от седалката, за да попадне под предните колела на роувъра. Както те, така и задните колела, подскочиха, преминавайки през тялото му. В огледалото за обратно виждане Хектор го видя да лежи проснат с разперени крайници върху пътното платно. Каската му, изглежда, го бе защитила, защото той се надигна замаян в седнало положение. Хектор наби спирачки и превключи на заден ход. Полетя назад, а жертвата му зърна голямата машина да се носи към него и направи усилие да се изправи. Хектор отново го прегази. Мъжът се скри под шасито на роувъра и колелата подскочиха по тялото му. Когато и предната част премина през него, човекът остана да лежи по лице върху пътната настилка. Хектор изскочи от колата и се надвеси над тялото, откопча катарамата на каската, дръпна я от главата му и я пусна до себе си. Натисна мъжа в средата на гърба с коляно, за да го прикове, притисна тила му с едната си ръка, а другата подпъхна под брадичката му. После с рязко движение изви главата му почти на сто и осемдесет градуса. Прешлените се строшиха с изпукване като счупването на пръчка от сухо дърво. От кожените бричове на мъжа се чу изхриптяване и миг по-късно се разнесе гадната воня от изпускането на червата. Хектор вдигна каската, нахлупи я обратно върху главата и я закопча на място. После внимателно отвори предпазното стъкло, за да разкрие лицето на мъжа. Полицаите щяха да задават въпроси. Беше безумие да се самоуличи. Не трябваше да се безпокои за пръстовите отпечатъци, понеже не беше свалял кожените си ръкавици. Отчаяно искаше да отиде колкото може по-скоро при Хейзъл, опасявайки се, че й се е случило най-лошото, но не можеше да си позволи да остави зад гърба си жив враг. Трябваше да има възможност да действа спокойно — това бе един от най-важните закони на оцеляването. Убиецът, който бе стрелял в Хейзъл, бе извлякъл парализираното си тяло на лакти. Сблъскването с Хектор или бе прекъснало гръбначния му стълб, или бе раздробило таза му, но той все още бе въоръжен. Хектор трябваше да се погрижи и за него. Чукът лежеше край пътя, където го бе захвърлил стрелецът. Хектор се затича към него и го взе, докато бягаше. Подметна го с една ръка, за да го донагласи, и се приближи зад убиеца. Той бе притиснал брадичка в гърдите си, така че каската му бе килната напред. Но това оголваше долната част на врата му, точно над четвъртия шиен прешлен. За да се довърши работата, бе нужна повече точност, отколкото сила. Хектор замахна с чука от по-малко от половин метър, но вкара в движението си и завъртане с китка. Ударът на желязната глава в костта разтресе ръката му и той чу изпукването на прешлени. Главата на стрелеца се заби в настилката и тялото му застина. Хектор се отпусна до него на коляно и обърна мъжа по гръб. Предпазното стъкло бе вдигнато. Очите бяха широко отворени, но нефокусирани. Арабските черти на тъмнокожото лице бяха застинали в изражение на лека изненада. Хектор свали ръкавицата си и докосна гърлото на мъжа, търсейки сънната му артерия. Напипа я, но нямаше пулс. Хектор изсумтя удовлетворено и отново си сложи ръкавицата.

— Ясно откъде си дошъл, приятел. Такива като теб ги познавам много добре — каза той мрачно, взрян в лицето на трупа. Остави нарочно вдигнато стъклото на каската. Отне му миг да сложи дръжката на чука в ръката на мъртвеца и да притисне пръстите му около нея. Когато полицаите огледаха местопрестъплението, едва ли щяха да заключат, че е използвал чука, за да счупи сам врата си. — Да не губим време да търсим сега и пистолета… нека и полицията да свърши нещо — промърмори той под нос, след което скочи на крака и изтича към преобърнатото ферари. Качи се и застана над разбития прозорец, погледна надолу към Хейзъл. Тя се бе свлякла върху волана. Бързо коленичи и вдигна главата й с двете си ръце. Нежно я завъртя, за да може да види лицето й. G огромно облекчение установи, че прекрасните й черти не са обезобразени от куршум. Очите й бяха отворени, но погледът в тях бе празен.

„Сътресение — опита се той да си обясни липсата на реакция от нейна страна. — Сигурно си е ударила главата при преобръщането на колата“. И след това продължи на глас:

— Ще се оправиш, детето ми. Първо да те издърпаме оттук набързо… — Но вместо да го направи, той свали със зъби ръкавиците си, пъхна голите си пръсти под брадичката й и провери сънната й артерия, за да е сигурен.

— Благодаря ти, Господи — въздъхна, когато усети под пръстите си бавния й, но стабилен пулс.

Вмъкна с извиване горната част на тялото си в отвора на несъществуващия прозорец, за да достигне заключалката на колана. Държеше я неподвижна с другата, докато успее да я откопчае, а после повдигна жена си с две ръце. Беше наедряла от бременността, а и позата на тялото му върху развалината на колата бе нестабилна, но използва всичката си сила, за да измъкне отпуснатото й тяло. Усилието го накара да изръмжи, но в крайна сметка успя внимателно да извади главата й през прозореца. Брадичката й безволно се отпусна върху гърдите;

— Браво, момичето ми — изпъшка той. — Почти успяхме. Дръж се сега…

И с конвулсивно усилие на всички мускули в горната част на тялото си той я повдигна достатъчно високо, за да извади издутия й корем през ръба на прозореца. После я намести в седнало положение и прехвърли лявата й ръка върху раменете си, за да й попречи да се свлече обратно назад. Успя бързо да възстанови дишането си, защото все още беше в отлична физическа форма въпреки разглезения си живот напоследък. Обърна глава, за да я целуне по бузата, и прошепна в ухото й:

— Ти си моето смело момиче.

Когато премести захвата си върху нейната ръка, видя — и сърцето му спря за миг, — че тя кърви. Вгледа се с тревога и тогава разбра, че тежкият златен пръстен на средния й пръст е деформиран. Металът се бе врязал в плътта й и от раната бе протекла кръв.

„Куршумът! — досети се той с ахване. — Сигурно е скрила лицето си с ръце, когато онзи гад е насочил пистолета си към нея, и куршумът трябва да е улучил пръстена. Калибърът е само 22– ри, така че е бил отклонен и не е достигнал до лицето й. Ще живее! — възликува той. — Всичко ще бъде наред.“

Силите му се възвърнаха. Прехвърли крака странично в седнало положение и така успя да издърпа краката й през прозореца и да завърти цялото й тяло, за да я прегърне в скута си, като придържаше главата й върху рамото си. След това се спусна на земята и изтича към рейнджроувъра, носейки Хейзъл в ръце като заспало дете. Отвори задната врата и внимателно я положи на седалката. Подпъхна около нея пътното одеяло и възглавниците на седалката, за да й попречи да се свлече на пода. Изправи се и я изгледа усмихнато, но усмивката му бе плаха и отчаяна, и не можеше да стигне до очите му.

— Никога няма да разбереш колко много те обичам — каза й той и се готвеше да затвори вратата, когато видя нещо, което го накара отново да изтръпне.

Тънка, блестяща струйка кръв изтичаше изпод русата й коса, спускаше се по бузата, оттам на другата и после по шията.

— Не! — простена той. — Боже, не!

Посегна да я докосне, но се изплаши, че ще разбере най-лошото. Поколеба се, после се насили да го направи, и разтвори златните къдри. Огнестрелната рана беше скрита под тях. Хектор се наведе и огледа подробно раната. Беше войник и бе виждал безброй огнестрелни рани през живота си. Първоначалната му оценка на случилото се потвърди. Малокалибреният куршум се бе отклонил от масивния златен пръстен и се бе завъртял. Ъгълът на отклонение не бе достатъчен, за да не пострада тя. Куршумът я бе улучил високо в горната част на черепа. Входната рана не бе чист пробит кръг, а по-скоро издължено разкъсване на скалпа й. Куршумът се бе превъртял в полета си и я бе ударил странично.

Той нежно прокара пръсти през косата й, като продължаваше да разглежда кожата. Нямаше следи от изходна рана. Куршумът продължаваше да се намира в нея… в мозъка й.

Затвори със сила клепачите си. Да, беше войник и наистина бе виждал много хора да падат в бой. Но никога това не се бе случвало на единствената жена, която истински обичаше. Беше мислил, че е корав пич и може да понесе всичко. Но в този момент разбра, че не е толкова корав и не може да го понесе. Душата му се сви. Вселената се разклати. Опита се да се овладее. Усилието бе огромно, но си каза на глас:

— Тъпо копеле такова! Стоиш тук и се терзаеш, докато животът й изтича през тази рана. Мърдай! Размърдай се, по дяволите!

Затвори вратата и изтича от страната на шофьора. Качи се в колата. Двигателят бе заглъхнал. Завъртя ключа на запалването. Мислите му се стрелкаха във вихрушка. Най-близката болница беше „Роял Хемпшър“ в Уинчестър. Пътят зад него бе блокиран и непроходим. Изчисли наум най-късия алтернативен маршрут, по който да стигне до нея. Това удължаваше пътя с тринайсет километра.

— Няма друго — каза си той примирено и даде таз. Караше бързо, дори много бързо. Изпреварваше другите коли в рисковани ситуации. Едва ли щеше да му се размине, но за него беше въпрос на спасение — не толкова на Хейзъл, колкото за душата му. Стрелна се покрай тежко натоварен камион, който едва пъплеше по нагорнище без видимост. Това доведе до разминаване на сантиметри с идеща насреща му полицейска панда. Пандата моментално направи обратен завой и се понесе подире му с вой на сирената. Хектор видя в огледалото за обратно виждане ярката синьо-бяла маркировка на колата и козирката на полицая водач, който го преследваше.

— Благодаря ти, Господи! — въздъхна той и незабавно отби. Полицейската кола спря и от нея скочиха двама униформени полицаи, които се отправиха заплашително към него. Хектор спусна стъклото на прозореца и подаде глава навън. Преди някой от тях да успее да проговори, той им извика:

— Жена ми е простреляна в главата! Умира. Моля ви да ме ескортирате до спешната помощ на болницата в Уинчестър. — Те спряха като заковани и гневът им се смени с объркване. — Ето… вижте! Сложил съм я на задната седалка — настоя Хектор. Мъжът със сержантски нашивки на ръкава си изтича до задния прозорец и надникна.

— Боже! — прошепна той. — Лицето й е в кръв! — Той се изправи и погледна към Хектор. — Добре… Следвайте ме, сър!

— Нека колегата ви пътува отзад с жена ми. Искам да й държи главата, за да не се удари, докато пътуваме.

— Питър, чу човека! — отсече сержантът и младежът се вмъкна на задната седалка на роувъра.

Хектор внимателно му помогна да нагласи главата на Хейзъл в скута си. След това извика на сержанта:

— Готови сме. Да тръгваме!

Пандата се изстреля напред с вой на сирената, а рейнджроувърът се залепи за нея.

Пред входа на болницата чакаше спряла линейка, но пандата я предупреди с къс сигнал на сирената си и колата побърза да се изтегли, за да направи място на Хектор. Полицейският сержант изскочи от колата и се втурна в сградата. Излезе почти веднага обратно, като буташе носилка на колела. Хектор помогна на санитаря да положат отпуснатото тяло на Хейзъл на носилката и да я покрият с чаршаф.

— Идете с жена си, сър — каза му сержантът. — Аз ще ви изчакам тук, за да запиша показанията ви по-късно. Ще трябва да ни разкажете как се случи всичко.

— Благодаря ви, полицай. — Хектор се извърна и последва носилката през входа. Към него се залепи млада стажантка.

— Какво се е случило на госпожата?

— Простреляна е в главата с пистолет 22– ри калибър. В мозъка й има куршум.

— Откарай я за рентгенова снимка — нареди отсечено стажантката на санитаря. — Да направят черепна снимка отпред и отстрани. — После погледна косо Хектор: — Роднина ли сте?

— Съпруга ми е.

— Имате късмет, сър. Консултиращият неврохирург от Лондон днес е тук. Ще го помоля да прегледа жена ви веднага щом може.

— Може ли да остана при нея?

— Опасявам се, че трябва да ви помоля да изчакате да й направят рентгеновата снимка и да бъде прегледана от неврохирурга.

— Разбирам — примири се Хектор. — Ще ме намерите отвън с полицията. Искат да дам показания.

Следващия половин час Хектор прекара в компанията на полицая на предната седалка в пандата. Казваше се Евън Евънс. Хектор му обясни как да намерят местопрестъплението и описа накратко естеството на нападението.

— Опитах се да защитя жена си от нападателите — обясни той, но внимаваше да не съобщава прекалено много подробности. От гледна точка на закона той бе извършил двойно убийство. Трябваше му време внимателно да обмисли как да се прикрие. — Забих рейнджроувъра си в мотоциклета им и мисля, че и двамата пострадаха. Нямах време да се занимавам с тях. Основната ми грижа бе да закарам жена си на място, където да й бъде оказана квалифицирана помощ.

— Това ми е ясно, сър. Веднага ще се свържа с управлението да изпратят кола на мястото. Опасявам се, че ще се наложи да конфискуваме колата на жена ви за пълна съдебна експертиза. — Хектор кимна, за да покаже, че това е напълно ясно, а сержантът продължи:

— Знам, че сега искате да сте до нея, но ще искаме от вас подписани показания в писмена форма колкото е възможно по-скоро.

— Имате домашния ми адрес и номера на мобилния ми телефон — каза Хектор и отвори вратата на колата.

— Ще бъда на ваше разположение, когато решите. И благодаря ви, сержант Евънс. Ако жена ми някой ден се възстанови, до голяма степен заслугата за това ще е ваша.

Когато влезе в крилото на спешното отделение, стажантката побърза да го пресрещне.

— Господин Крос. Неврохирургът прегледа жена ви и рентгеновите плаки. Иска да говори с вас. Все още е при госпожа Крос. Моля, последвайте ме.

Неврохирургът беше в заграждението за прегледи, наведен над тялото на Хейзъл, все още на носилката. Когато Хектор влезе при него, той се изправи и се обърна с лице. Беше симпатичен мъж на средна възраст. Излъчваше самоувереността на интелигентен и във висша степен компетентен човек, който напълно владее своя занаят.

— Аз съм Тревор Ървин, а вашето име е…?

— Крос, Хектор Крос. Как е жена ми, доктор Ървин? — прекъсна в началото размяната на любезностите Хектор.

— Куршумът е вътре — беше също така делови Ървин. — Намира се в изключително деликатно място, налице е кървене и това налага незабавно да бъде изваден. — Той посочи осветената отзад плака на скенера. Тъмната сянка на малкия, със заоблен връх куршум изпъкваше на фона на размитата мозъчна тъкан около него.

— Разбирам — отмести поглед Хектор. Не искаше да гледа този вестител на смъртта.

— Има и усложнение, за което не се съмнявам, че сте наясно. Жена ви е бременна. В каква фаза е?

— Четиридесета седмица. Тази сутрин бяхме на преглед при гинеколога й.

— И на мен ми се стори, че е в напреднала — каза Ървин. — Зародишът ще бъде опасно травмиран при операцията на майката. Ако загубим нея, може да загубим и детето.

— Спасете жена ми при всички обстоятелства! Тя е единствената важна — твърдо заяви Хектор. Ървин примигна.

— И двете човешки същества са еднакво важни, господин Крос. Не забравяйте това, по дяволите! — с не по-малка твърдост в гласа му напомни той.

— Искрено се извинявам, докторе. Естествено, че не исках да прозвучи така. Единственото ми оправдание е, че съм ужасно разстроен.

Ървин разпозна в Хектор Крос мъж, който не отстъпва лесно.

— Ще направя всичко по силите ми да спася и майката, и детето. Обаче ми трябва вашето разрешение доктор Найду незабавно да извади детето с цезарово сечение при епидурално приложен местен анестетик. Едва след това ще продължа с отстраняване на куршума. — И той се обърна към другия лекар, току-що влязъл, който стисна ръката на Хектор. Беше млад индиец, но в речта му нямаше и следа от акцент.

— Бебето все още е в много добро състояние. Цезаровото сечение е крайно проста процедура. Практически няма никаква опасност и нито съпругата ви, нито детето ви ще бъдат травмирани.

— Добре тогава… Направете го. Ще подпиша нужните документи — съгласи се Хектор. Чувстваше същия студ, който прозвуча в гласа му.