Порочен кръг

***

Когато отвори очи, имаше усещането, че е бил в несвяст часове или дори дни. След това ноздрите му се изпълниха с животинската миризма на потта на Джони Конго и той усети върху себе си тежестта на голямото му туловище, което го приковаваше към пода. Пое дълбоко дъх и се измъкна изпод тялото. Седна замаян. Едва сега схвана, че е бил в безсъзнание по-скоро секунди, отколкото часове.

Погледна към тялото на Джони и видя, че спринцовката „Хипнос“ продължава да стърчи, забита в мощните мускули на предмишницата му. Джони хъркаше силно с широко отворена уста.

Хектор чу някакво драскане зад себе си. Обърна се към източника на звука и видя Карл Банок да пълзи на лакти към него. Счупените му крака се влачеха безпомощно. В дясната си ръка държеше траншейния нож, който Хектор бе принуден да изпусне. Изражението му бе диво и кръвожадно като на бясно куче.

Хектор се изправи. Карл надигна горната половина на тялото си от пода и хвърли ножа към него. Опитът беше жалък. Ножът удари бронежилетката на Хектор с дръжката напред и падна в краката му. Хектор прекрачи през него. Бавно се приближи и застана над Карл, гледайки го от горе надолу.

— Карл Банок, предполагам[20]? — тихо попита, но в гласа му звучеше неприкривана заплаха. Куражът на Карл се стопи и той се сви, намръщен и мълчалив. Хектор ритна един от ранените му крайници. Кракът се огъна в точката на счупване и Карл изкрещя.

— Попитах те нещо — напомни му Хектор.

— Моля те, не ме наранявай пак — изстена Карл. — Да… да! Знаеш, че съм Карл Банок.

— А ти знаеш ли кой съм аз?

— Да. Знам кой си. Не ми причинявай повече болка.

— И кой съм аз? — настоя да чуе Хектор и ритна крака му пак. Карл изкрещя отново.

— Причиняваш ми болка — избърбори той. — Ти си Хектор Крос.

— Знаеш ли защо дойдох да те намеря?

— Съжалявам. Бих променил всичко, ако можех. Не съм искал да ти причинявам страдание. Аз не съм лош човек. Всичко това е кошмарна грешка. Моля те да ми простиш.

— Как се отваря онази врата? — кимна Хектор към желязната врата зад тях.

— Мисля, че Джони държи дистанционното в джоба си.

Хектор се върна при продължаващия да хърка по гръб Джони. Наведе се над него и опипа отвън джобовете му. Намери устройството, насочи го и натисна бутона. Вратата изсъска и се изтегли във водещите улеи.

Пади и Настя чакаха от другата страна, но се хвърлиха да минат през разширяващия се процеп, преди вратата да се бе доразтворила. Гласът на Пади бе дрезгав от безпокойство.

— Добре ли си, Хек? — бяха първите му думи.

— Не бих могъл да се чувствам по-добре, синко — отвърна Хектор.

— Виждам, че си боцнал едрото копеле със спринцовката.

— Действа точно както ни обеща Дейв. Той забели очи още докато изпразвах спринцовката — кимна Хектор. — Но сега трябва да побързаме. Трябва да се измъкнем оттук, преди врагът да се прегрупира. Носиш ли „свински опашки“?

— Не се притеснявай, приятелю.

— Тогава ги дай на Пол. Кажи му, че искам момчетата здраво да овържат Джони. — Хектор докосна болящия го гръден кош. — Той е най-опасният човек, когото някога съм срещал. Силен е като бизон. Бях като дете в ръцете му.

— Защо да поемаме допълнителен риск? Да му светим маслото тук и сега — предложи Настя и посегна към пистолета си в кобур на кръста.

— Не ставай мекушава, Нази. Това би било прекалено мило и лесно — поклати глава. Хектор. — Не е… за него съм приготвил нещо наистина специално. На път за дома ще го изхвърлим през задната рампа на кондора от седем километра височина. Така ще има две минути свободно падане, за да се разкае за греховете си, преди да се забие в земята.

— Чудесно! — аплодира идеята Настя. — Чувам да говори старият Хектор. Онзи, когото всички познаваме и обичаме.

— Пол, ела тук с две от момчетата си — повика Хектор и когато те влязоха през вратата, той посочи един от тежките столове от тик, подредени до стената. — Завържете го за един от онези. Ще го използваме вместо носилка, за да го свалим долу, на летището. Копелето сигурно тежи над сто и трийсет килограма. Но столът ми изглежда достатъчно як, за да го издържи.

Докато наместваха Джони на стола, Хектор насочи вниманието си към Карл.

— Този е голямата награда — каза той на Пади и Настя. — Това е единственият човек, когото познавам, убил баща си, майка си, доведената си майка и двете си сестри. Затрил е цялото си семейство.

— И най-лошото от всичко е, че това вонящо лайно е убило скъпата ми приятелка Хейзъл — мрачно го изгледа Настя. — И се е опитал да убие малката ни Кати. А това никак, ама никак не ми харесва.

— Но трябва да му отдадем дължимото за едно нещо — изтъкна Хектор. — Човекът обича животните. Особено му харесват свине и крокодили, нали така, Карл? Обожаваш да ги храниш, нали, Карл?

Карл го изгледа тъпо, но постепенно агонията в очите му отстъпи на ужаса от досещането какво намеква Хектор.

— Не! — прошепна, клатейки невярващо глава. — Моля те, не говори по този начин. Ще ти дам всичко, което имам. Пари? Искаш ли пари? Мога да ти дам шейсет милиона долара.

— На този свят няма достатъчно пари, Карл — каза му Хектор със съжаление и се обърна към Пол Стоу и момчетата, които довършваха завързването на грамадното тяло на Джони за стола. — Ще ви трябват всички хора, за да смъкнете този слон до летището. Той обаче ще спи още поне три часа, така че няма да ви създава много неприятности. Пади, Настя и аз ще отнесем Карл Банок до едно място. Вероятно ще стигнем до кондора преди вас, но ако не стане така, натоварете го на борда и кажете на пилотите да ни чакат. Няма да се забавим. — Той плесна Пол по рамото. — Действайте, момчета!

Изчака да направят маневрата по измъкването на импровизираната носилка през преддверието и да я изнесат нагоре по стълбите в тунела. След това се върна при лежащия Карл.

— Как се казваха питомците ти, Карл? Бъди така добър да ми припомниш…

— Не, не можеш да постъпиш така с мен! Изслушай ме… Мога да обясня. Ти не разбираш. Трябваше да го направя. Саша и Бриони ме тикнаха в затвора. Баща ми ме изостави, а също и майка ми… — бърбореше несвързано Карл и бълваше поток от объркани думи. Едновременно с това плачеше и протягаше умолително ръце към Хектор: — Милост! Моля те, имай милост! Пострадах достатъчно. Виж краката ми. Никога повече няма да мога да ходя…

— Анибал… сетих се! — щракна с пръсти Хектор, преструвайки се, че си е спомнил. — Анибал и Алин. Ами да слезем долу в градината и да ни представиш на Анибал и Алин.

Изведнъж в ухото му се разнесе гласът на Джо Стенли. Звучеше пронизително от възмущение.

— Хектор, чувам всяка твоя дума! Не можеш да направиш каквото си намислил. Няма значение колко е виновен, не можеш да го убиеш просто ей така. Така ще паднеш на неговото ниво. Ще извършиш престъпление срещу божиите и човешките закони. Отмъщението е мое, казва Господ[21]. Онова, което си намислил, е диво и варварско.

Хектор отговори в микрофона с ясен и отчетлив глас:

— Съжалявам, Джо, скъпа. Тук сме малко заети. Сега не мога да говоря. Край.

Той изключи бъркина си и направи знак на Пади да направи същото. Когато престанаха да са в ефир, подкани:

— Няма какво да се церемоним, искам да свърша работата.

Сграбчи Карл за китката и изви ръката му назад между плещите. Пади направи същото с другата ръка. Настя клекна и завърза със „свинска опашка“ китките на Карл зад гърба му.

После двамата мъже вдигнаха Карл на колене и така го извлачиха по стълбите в тунела. Настя ги следваше и носеше оръжията им.

Пренесоха Карл през лабиринта все така с крака, влачещи се зад него. Той продължаваше да се кълне в разкаянието си и да умолява за прошка и милост, а от време на време надаваше по някой писък, когато носът на обувката му се заклещеше в нещо и кракът му се извиеше.

Така стигнаха до задната крепостна врата и излязоха през нея… Озовали се пак на слънце, спряха да си поемат дъх и да се огледат. Хектор погледна нагоре към стените на замъка. Тунелът, извел ги от подземието, минаваше под основите им и сега те се намираха в градината.

— Двамата с Джони сте свършили тук страхотна работа — поздрави го Хектор. — Превърнали сте мястото в райска градина. Колко жалко, че няма да можеш да му радваш повече.

Летището се простираше под тях и се виждаха Пол и хората му да носят Джони надолу по извиващия се път.

Тримата продължиха по склона на хълма, докато стигнаха издадената навън черна вулканична скала, зад която започваше водната градина.

Фонтаните образуваха преплетени мотиви от пръски на фона на чисто синьото африканско небе. Водопадите падаха в каскада по черната скална повърхност, изливаха се в басейни и подземни фунии, през които се връщаха в езерото, чиято необятна сребриста повърхност блестеше далече под мястото, където се намираха.

Продължиха през лехите от папрати и стрелиция, украсени с екзотични цветове в нюансите и формата на райски птици.

Накрая стигнаха до каменния перваз около ямата с крокодилите. Виковете на болка и молбите за милост на Карл Банок заглъхнаха, когато Хектор и Пади го положиха по корем на перваза. Пади го хвана през краката, за да му попречи да падне с главата надолу в зеления басейн. Хектор се наведе над перваза до него.

На пясъчния бряг от далечната страна на зеления басейн двата крокодила се печаха кротко на слънце. Огромните челюсти на Анибал бяха широко разтворени, за да позволи на малката бяла чапла, кацнала на долната му устна, да изкълве черните пиявици, впили се във венците му.

Алин лежеше до него и изглеждаше като изваяна от камък. Очите й блестяха и бяха неумолими като излъскан оникс зад прозрачните клепачи.

— Питал ли си се някога какво са изпитали сестрите ти, докато са били изяждани живи от животните, Карл? — тихо попита Хектор. Карл издаде задавен звук. — Е, на път си да разбереш от личен опит — продължи той. — Имаш ли някаква, макар и бегла, представа какво е да загубиш човек, когото обичаш, Карл? — После отговори на собствения си въпрос: — Естествено, че нямаш. Та ти никога не си обичал никого освен себе си. Аз обаче знам какво е чувството. Загубих жена си. Ти познаваше жена ми, нали, Карл? Естествено, че си я познавал. Искам да ми кажеш името на жена ми. — Но Карл мълчеше и Хектор хвърли поглед назад към Пади: — Трябва да посъбудим паметта му, Пади. Я му извий крака, ако обичаш.

Пади силно изви пречупения мрак и Карл изпищя.

— Да опитаме пак, Карл — невъзмутимо предложи Хектор. — Как се казваше жена ми?

— Хейзъл. Казваше се Хейзъл.

— Благодаря ти, Карл. Сега, ако обичаш, не казвай повече нищо друго. Държа това име да бъде последната дума, която си промълвил. — Хектор кимна на Пади и той сграбчи глезените на Карл, вдигна ги високо и го хвърли с главата надолу през перваза по края на стената. Карл се заби във водата и потъна. След малко изплува, кашляйки задавено.

На пясъчния бряг Анибал щракна челюстите си, а чаплата възмутено изкряка и отлетя тежко над върховете на дърветата стрелиция. Анибал повдигна грамадното си тяло върху късите си крака и с клатушкане се отправи към края на басейна. После влезе, без да бърза, в мътната зеленикава вода. Алин го последва без забавяне.

— По-добре ли се чувстваш сега, Хектор? — попита Настя, докато съзерцаваха кървавата гледка отгоре.

— Не, Нази. Нищо не може да ме накара да се чувствам по-добре. И нищо никога няма да успокои болката ми дълбоко в мен.

Отстъпи крачка от стената и се извърна. Другите двама застанаха от двете му страни, след което тримата леко се затичаха надолу по хълма към кондора, който ги чакаше готов за излитане.

Бърни и Нела ги видяха да се приближават и включиха двигателите. След това рулираха тежката машина по рампата на хангара и спряха в началото на пистата.