Порочен кръг

***

Хейзъл го придружи до входната врата на високата сграда, в която се помещаваше юридическата кантора „Бънтър & Теобалд, Инк.“. Зад двойната стъклена врата на един от тапицираните с бяла кожа дивани в просторното фоайе седеше новата правна помощничка на Рони, Джо Стенли, и четеше лъскаво женско списание. Тя вдигна поглед и ги видя да се приближават по паважа. Остави списанието на дивана и стана, за да ги посрещне. Докато се навеждаше, за да отключи вратата, Хейзъл прегърна силно Хенри:

— Чуй ме внимателно какво ще ти кажа, съпруже мой! — прошепна му тя. — Никога няма да ми липсваш, защото винаги ще бъда близо до теб. — Тя се надигна на пръсти, целуна го по устните, после се обърна и бързо се върна при колата, където Бонзо държеше вратата на ролса отворена за нея.

Хенри ги проследи да потеглят и едва тогава влезе във фоайето през вратата, която Джо Стенли продължаваше да задържа отворена за него.

— Съжалявам, че си останала на работа до толкова късно заради мен, Джо.

— Няма никакъв проблем, сър. И без това няма никаква причина да бързам да се прибера у дома.

— Рони още ли е тук?

— Чака ви на десети етаж в главната заседателна зала. Ако обичате, следвайте ме, господин Банок.

— Знам пътя по-добре от теб, Джо Стенли. Идвал съм тук, преди още да си била родена. Така че бъди добро момиче и се прибери у дома — усмихна се той, но усмивката му бе измъчена, а очите му — уморени.

Когато вратата на асансьора се отвори на десети етаж, Хенри видя Рони да го чака на площадката.

— Съжалявам, че ти причинявам всичко това… — започна той.

— Давай направо, Рони — прегърна го Хенри. — Намерили ли са Бриони?

— Не е толкова просто, Хенри — промълви адвокатът и го хвана под ръка.

Хенри обаче се дръпна.

— Стига, Рони. Все още мога да ходя. — Той изпъна рамене, изправи се в пълен ръст и с твърда крачка се отправи към заседателната зала. Зае обичайното си място зад дългата маса и мрачно изгледа приятеля си. — Слушам те…

Рони седна срещу него.

— Получих видеокасета — съобщи му той.

— От кого?

— Не знам. Докато Джени и аз бяхме на опера в събота вечерта, някой я оставил на шофьорската седалка на поршето ми.

— Гледа ли я? — Рони кимна. — И какво съдържа?

— Не мога да го опиша. Това е най-мъчителната и отвратителна мръсотия, която може да съществува. Единствено много болен и крайно извратен мозък може да измисли нещо подобно. Точно заради това ти казах да не водиш със себе си Хейзъл.

— Отнася ли се до моите момичета?

— Да. След като те предупредих… искаш ли да я пусна, за да я видиш?

— Имам ли избор, щом се отнася до дъщерите ми? Пусни проклетото нещо, Рони. Давай по същество и да приключваме.

Рони посегна към пулта за управление на масата пред себе си, осветлението притъмня, а сребристият екран започна да се развива от тавана и да покрива далечната стена. Хенри завъртя стола си с лице към него.

— Дръж се, Хенри, стари приятелю… — състрадателно каза Рони и натисна бутона за възпроизвеждане.

В залата се разнесе нежният звук на цигулки, а екранът се освети с изображението на висок атлетичен мъж, дундуркащ на коляно прелестно малко момиченце на широка морава през величествена къща. На фона красива жена ги наблюдаваше с обич.

— Какво, по дяволите…? — поизправи се на стола си Хенри. — Какво, по дяволите! Това е епизод от собствените ми домашни видеоклипове. Това съм аз и Марлене с Бриони, когато беше съвсем малка.

Сцената избледня и бе сменена от величествена гледка на лятно небе, осеяно с кълбящи се купести облаци, върху изображението се появи надпис със златни букви:

„Между върховната радост и крайното отчаяние стои само потрепването на един лист…“

Гледката на небето се смени рязко с нощна сцена, показваща плувен басейн, заобиколен от тъмните силуети на палмови дървета.

Трима маскирани мъже държаха Марлене във водата. Ефектното подводно осветление безмилостно показваше всички жестоки подробности. Марлене беше гола и пред погледа на Хенри беше удавена бавно и с подчертан садизъм.

След това камерата се насочи към Бриони, лежаща в края на басейна. Тя плачеше и се молеше за живота на майка си. Беше в краката на облечен в черно тип. Саша се бе свила на кълбо. Удряше главата си в мраморните плочи с такава сила, че с всеки замах разхвърляше кървави пръски.

— Исусе Христе, не позволявай това да се случи — прошепна Хенри и от агонията гласът му бе дрезгав.

После замълча и се вкамени като бронзова статуя, защото ужасът продължаваше. Не можеше да откъсне поглед от екрана, на който следваха една след друга сцени на многократно изнасилване, последвани от бой и инжектиране на наркотици на момичетата, които бяха задържани от похотливи полусъщества и насилвани от други, още по-гадни.

Записът бе със звук — чуваха се пляскането от съвкупяващите се тела; развратното хилене на мъчителите, хлипането и риданията на изтезаваните момичета — и този звук беше по-ужасен и от изображенията.

На финала обичната му Бриони бе хвърлена в калта на кочина, за да бъде разкъсана на парчета от гадно стадо свине. Хенри мъчително се изправи на крака и застана, залитайки, до масата.

На екрана Бриони вдигна глава и сякаш погледна право в очите му.

— Татко! — изплака тя.

Хенри вдигна дясната си ръка в жест на искане на прошка, сякаш я умоляваше да му прости за това, че я бе изоставил в последния й час на крайна нужда.

— Бриони! — отговори на вика й Хенри със свой вик, вик, изпълнен с върховна мъка.

И после започна да пада като гигантска секвоя — първо бавно, но набирайки инерция, докато не се заби по лице върху дългата маса и се просна безжизнен на нея.