Порочен кръг

***

Хектор Крос бе наредил да не бъде безпокоен. Беше пренасочил всички постъпващи телефонни обаждания към офиса на Агата в Абу Зара. В момента бе потънал в историята, разказвана в „Отровното семе“. Беше забравил за околния свят и времето до момента, когато на вратата на кабинета му лекичко се почука.

Хектор се върна в реалността с трепване. Така бе завладян от произведението на Джо Стенли, че за момент загуби ориентация. Погледна през прозореца и видя, че навън вече се е смрачило. Денят се бе изнизал. Не беше хапвал от закуска и бе пил само кафе, което сам си бе правил. Така се бе захласнал, че не помнеше дори дали е ходил до тоалетната.

Скочи и бързо прекоси разстоянието до вратата. Отвори я и видя усмихнатата Джо срещу себе си. Беше облякла един от белите хавлиени халати и краката й бяха голи. Косата й бе влажна и тя я бе завъртяла в подобие на кок върху темето си. Беше измила от лицето си остатъците от грима и кожата й сияеше. Изглеждаше млада като ученичка. Очевидно се бе наспала, защото очите й искряха, а бялото в тях бе чисто. Ирисите й бяха зелени като тропическа слънчева светлина през морска вода — морскозелени и спокойни.

— Така ли ще стоим и ще се гледаме, или ще ме поканиш в леговището си?

— Извинявай… Просто бях забравил колко си красива.

— Та ти ме видя само преди шест-седем часа.

— Толкова много време ли мина? — искрено се изненада той и провери ръчния си часовник. — Права си. Трябва да се науча да не споря с теб. — Хвана ръката й и я въведе в кабинета. — Извинявам се, че те изоставих. Но ти сама си виновна. Литературният ти гений направо ме хипнотизира. Бях като завързан за стола.

— Ах, ти, ласкателю! — с искрено удоволствие се усмихна тя.

— Седни, моля те — заведе я той до коженото кресло. Тя подви крака под себе си и се настани. Когато го видя, че я наблюдава, подпъхна хавлията около краката си, които бяха прекрасни, забеляза той. — Какво прави през времето, когато те пренебрегнах?

— Поспах три-четири часа и се почувствах като в рая. После се възползвах от залата ти за фитнес. Но… промених настройките на всичките ти уреди, за което се извинявам.

Той поклати глава и се засмя.

— Можеш да правиш каквото си искаш.

— След това постоях в сауната и си измих косата. Възползвах се от всички козметични средства на „Ермес“ и „Шанел“, които намерих в банята, и ми бе много приятно да забележа, че никой не ги беше използвал преди мен.

— Уверявам те, че си първата.

— Аз съм наивна и ще ти повярвам. Може би защото… ми се иска.

— Кълна се! Но… хапна ли вече?

— Не бях гладна. Бях прекалено заета да разглеждам.

— Боже мой! Ще вземеш да умреш от глад и никога няма да си го простя. Имаме две възможности… Синтия, моята готвачка, е най-добрата в Лондон, а може би и в цялата вселена. „Бръшляновият клуб“ е на второ място след нея.

— И двамата прекарахме цял ден в твоя дом, колкото и прекрасен да е той. Може би не е лоша идеята да излезем и вечеряме навън — отвърна тя и свенливо сведе поглед. Вече я познаваше достатъчно добре, за да се досети, че му подсказва деликатно, че е прекалено скоро за нея да прекара цялата нощ в интимно усамотение с него.

— В такъв случай ще ходим в „Бръшляна“. Там не държат особено на официалното облекло, но ако държиш да се преоблечеш, можем да минем през хотела ти.

— Благодаря ти, Хектор. Бих предпочела, щом предлагаш.

— Сега аз ще избера нещо подходящо за случая, докато ти се преоблечеш в старите си дрехи, а после ще те изчакам в колата, докато решиш какво да сложиш.

Фактът, че го накара да я чака само двайсет минути, го впечатли, както и изборът й, когато се появи: беше се спряла на нещо ненатрапващо се, но елегантно.

— Перфектно! — одобри той и отвори за нея вратата на бентлито. — Изглеждаш направо разбиващо.

— Това прозвуча малко странно за ухо от другата страна на Атлантика, но ще го приема за комплимент.

Той я взе под ръка и я поведе през входа, който приличаше на цветарски магазин, към панорамния асансьор. Момичетата на рецепцията се засуетиха около тях, за да вземат палтата им, а едното ги съпроводи в следващ асансьор до салона за хранене.

— Да не си собственикът на това място? — шепнешком попита Джо.

— Навсякъде в този грешен свят добрият бакшиш върши чудеса — увери я той.

— Предполагам, че ако човек има твоята външност, това е само предимство.

— Надявам се да не си алергична към шампанското — подхвърли той, докато сядаха на масата.

— Нека проверим — предложи тя.

Когато дегустираха и одобриха виното и първото ястие, тя му зададе въпроса, който бе на езика й, откакто бяха излезли от „Кръстопътя“.

— Кажи ми докъде стигна с моята история?

— До мястото, където Хенри и Бриони чакат да чуят решението на журито за вината на онова ужасно малко лайно Карл Питър Банок. Извини ме за езика, но ти ме накара да го намразя.

— И имаш всички основания за това. Смятам, че Карл Банок е един от онези, които са зли в същността си и не притежават нито една компенсираща добра страна на своя характер.

— И къде се намира сега това чудовище?

— Прочети какво съм написала, Хектор. И не се опитвай да надничаш в края. Ако следваш хода на моя разказ, ще разбереш много повече за участниците, а те са много. Но те уверявам, че още не си стигнал до най-добрата… или може би е по-точно да кажа, най-лошата част.

— Добре, но отговори ми поне на един въпрос, който буквално не ми дава мира. Знаеше ли Хейзъл поне част от всичко това? Защото, ако е знаела, тя много добре го е скрила от мен.

— Хейзъл още не се е появила на сцената. Засега тя все още се учи да играе тенис в Южна Африка.

— Но трябва да е научила за тези събития, когато се е омъжила за Хенри?

— Съмнявам се, че Хенри някога е разказал на Хейзъл подробностите. Рони Бънтър твърди, че Хенри се е чувствал опозорен от ужасния скандал. Изпитвал е огромна вина, че не е успял да защити дъщерите си. От друга страна… не знам, възможно е Хейзъл да е знаела, но да не е споделила с теб. Това е такова кълбо от трагични и нелицеприятни събития, че е напълно възможно на Хейзъл, също като на Хенри, да й се е искало това никога да не се е случвало.

— А какво стана с Бриони Лий? Тя е направо героиня! Страшно бих искал да се запозная с нея, ако това е възможно.

— Имай търпение. Нищо няма да ти кажа. Просто ще трябва сам да стигнеш до финала на историята.

— Госпожице, нека ви предупредя, че търпението не е сред множеството ми добродетели. Когато искам нещо, искам го веднага.

— В много ситуации върховното удоволствие се умножава многократно от очакването — отбеляза тя. — Това е важен принцип в разказването на истории. — Изражението й бе загадъчно с едва доловима нотка на поквареност.

— Е, разбирам, че този съвет е най-доброто, на което мога да се надявам. — Идеше му да се усмихне, но си наложи да прояви сдържаност като нейната. — Как се запознахте с Рони Бънтър? — смени темата той.

— Той и баща ми са следвали заедно право. В моя род има поколения наред адвокати — отвърна тя и двамата разговаряха надълго и нашироко през останалата част на чудесната вечеря, опознавайки се взаимно. След това той я заведе в нощния клуб „Анабел“. Оказа се, че тя не бе посещавала заведението, но появата на Хектор бе радостно приветствана от персонала. Когато станаха да танцуват, откриха, че имат много добър синхрон. После музиката се смени и стана тиха и сантиментална. Беше напълно естествено телата им да се притиснат и тя да отпусне глава на гърдите му. Накрая той я върна с колата в хотела й и я придружи до самия вход.

— Лека нощ, Хектор — каза тя. — Тази вечер страшно се наслаждавах. Обади ми се сутринта, моля те. Има още много, за което да говорим… — Предложи му бузата си за целувка, врътна се и изчезна във вътрешността на хотела.