Порочен кръг

***

Опознай врага си. Изучавай го дълго и старателно, а после го удари мълниеносно като кралска кобра — това беше принципът, към който се придържаше Хектор Крос.

Преди изгрев на следващата сутрин той стана и взе душ. Облече халата си, позвъни долу в детското и повика сестра Бони.

Когато тя се появи, той й подаде Катрин и й съобщи:

— Организирал съм госпожа О’Куин да прекара деня с теб и Катрин. — Настя бе приела ролята на бебешки телохранител с доволна усмивка. Поверил Катрин на тези две жени, Хектор можеше да престане да се безпокои за нея. — Ще изляза за известно време, но господин О‘Куин ще бъде тук и ще има грижата в мое отсъствие всичко да остане под контрол. Няма да има за какво да се безпокоите.

Все така по халат, той слезе в кабинета си. Срещу бюрото му имаше голяма мраморна камина с фриз от пет декоративни лъвски глави точно под горния перваз. Натисна средната глава и когато чу приглушеното изщракване на скрития механизъм, завъртя главата по посока на часовниковата стрелка. Разнесе се ново изщракване, след което книжната етажерка от едната страна на камината тихо и плавно се завъртя и зад нея се показа тясна стоманена врата. Въведе паролата си в клавиатурата на електронната ключалка. Вратата се отвори и той пристъпи в малката стая от другата й страна. Отсрещната стена бе скрита от пода до тавана зад редици рафтове. По тях бяха грижливо подредени кашони, съдържанието на всеки от които бе надписано върху етикет отстрани. Повечето кашони съдържаха различни нападателни оръжия или други деликатни неща — от ножове и гумени полицейски палки до любимия му автоматичен пистолет „Берета“, 9-милиметров, с двеста куршума. Притежаването на почти всичко тук беше забранено съгласно английските закони. Имаше дори кашон с надпис „Паспорти“, в който се съхраняваха над трийсет чуждестранни паспорта с неговата снимка, но с различни имена, подредени по азбучен ред, като се започне с Авраам и се завърши с Яков. Посегна към най-горния рафт и свали от него кашон с надпис „Арабски костюм“.

Другите кашони остави недокоснати. Затвори и заключи вратата, след което активира механизма за завъртане на етажерката. Отнесе кашона в дневната си. Съблече се по бельо и прекара следващите няколко минути в гримиране, имащо за цел да направи и без това мургавия му тен достоен за жител на Близкия изток. Брадата му вече бе набола до черна четина и това подсилваше търсеното от него правдоподобие.

Облече дългия бял диш-даш и завърза кафията върху главата си така, че свободната част на кърпата да покрие плещите му. Смени платинения си „Ролекс“ с прост стоманен „Сейко“, обу чифт отворени кожени сандали, сложи тъмни авиаторски очила на носа си и се разгледа внимателно в огледалото.

Става, реши той. Арабският му бе гладък и разговорен. Вроденият му усет за арабско поведение и маниери бе безупречен. Спокойно можеше да мине за кореняк мюсюлманин както във всекидневното общуване, така и в извършването на традиционните религиозни ритуали.

Слезе с частния асансьор до подземния гараж. Една от колите, паркирани на втория ред, беше малка, леко чукната и изглеждаше неподдържана. Но в случая ставаше дума за заблуда — Хектор й бе сложил затъмнени стъкла, окачване като за рали, а мощният й нов двигател беше в състояние да изненада със скоростта, която можеше да развие. Използваше я в специални случаи, като настоящия, когато не искаше да привлича внимание към себе си. Наричаше я моята Q— кола, като Q— кoрабите, които Кралската флота бе използвала по време на Втората световна война, за да примамва нацистките подводници да се приближат в обсег.

Хектор завъртя ключа на запалването и остана няколко секунди заслушан в дълбокото ръмжане на двигателя, след това подкара по рампата през плъзгащите се на колелца врати, за да изскочи на улицата. Беше петък, затова, макар да бе още рано, трафикът бе натоварен и сякаш обезумял. Петък бе също денят, в който всички мюсюлмани имат свещения дълг да се помолят. Намери място за паркиране на Риджънтс Парк, на няколкостотин метра от Голямата джамия. Слезе от колата и се оправи към нея. Вля се в потока правоверни, забързани в същата посока. Всички бяха облечени в традиционно облекло. Хектор бе един от множеството, когато навлезе в района на джамията. Това не бе първото му посещение, така че знаеше кое къде се намира. Първо се присъедини към останалите, за да седне на дългата циментова пейка, с лице към редицата кранове на умивалниците. Изми си ръцете и краката, като завърши с лицето. Изплакна устата си.

Беше подранил значително, и въпреки това определената за целта площ на молитвената зала, така наречения масджид, беше претъпкана с редици от облечени в бяло хора. Но в задната част все още се намираха свободни места. Коленичи върху молитвените килимчета, почти опирайки рамене в съседите си от двете страни.

Молитвите започнаха и Хектор се отпусна в приспивната последователност от просвания и отговори на призиви. Хектор не беше атеист — бе докосвал смъртта твърде много пъти, за да знае колко мимолетен и маловажен в действителност е животът. Вярваше дълбоко, че зад удивително сложния механизъм на вселената трябва да има някаква движеща сила, скрита в безкрайността. В този смисъл беше вярващ, но не беше отдаден на една-единствена религия. Искаше да се чувства свободен да избира най-доброто от доктрините на всяка, която му се стори привлекателна, и да я адаптира към собствения си особен поглед към Бог и Вселената. За него и християнството, и ислямът бяха обковани с безценните диаманти на красота и истина. И много от тях съвпадаха. Затова ценеше и двете религии в еднаква степен. Така че сега се молеше напълно искрено и в един момент се усети, че се моли за Хейзъл, където и да бе попаднала тя. Почувства се съживен, когато молитвите свършиха.

Излезе от общата площадка и тръгна, без да бърза, покрай обособените помещения. Мина покрай няколко клетки, в които моллите на храма чакаха да бъдат посетени от богомолците, нуждаещи се от духовно напътствие и съвет. Откри онзи, когото търсеше, към края на втората колонада — човек с бяла брада, чиито потънали сред фини бръчици очи имаха ясен и проницателен поглед. Той излъчваше някакво усещане за неизменност, сякаш не бе помръдвал от това място много дълго време. Хектор влезе в клетката и се поклони.

— Мир на теб!

— И на теб мир!

След като размениха поздрави, моллата посочи килимчето пред ниската масичка, на която лежеше видимо често прелиствано копие на Корана заедно с други религиозни текстове и коментари. Хектор седна с кръстосани крака пред него и двамата побъбриха неофициално известно време. Моллата разпозна акцента му почти веднага:

— Ти си от Източна Африка, предполагам от Сомалия?

Хектор разтвори ръце в знак на потвърждение.

Арабският му беше оформен под влияние на Тарик Хакам, който произхождаше от Пунтленд, и Хектор бе прихванал акцента си от него.

— Толкова ли е очевидно, шейх? — използва уважителното обръщение той. — Живял съм в тази страна дълги години.

Моллата кимна, показвайки, че това му е било известно.

— С какво мога да ти помогна, синко?

— Татко, възнамерявам скоро да извърша поклонничество до Мека, иншалла!

— Машалла! Така да бъде — прошепна старецът.

— Чувал съм хора да говорят за един молла в тази страна, който някога е проповядвал в тази джамия, където седим сега. Онези, които са го слушали, ми казаха, че въпреки младостта му този молла бил свят и мъдър мъж. Бих искал да ми кажеш дали го познаваш от онези времена и смяташ ли, че си заслужава да удължа престоя си в Мека, за да го чуя. Интересува ме също дали неговите проповеди са в съзвучие с учението на пророка Мохамед.

— Синко, кой е този молла? Кажи ми името му.

— Казва се Аазим Муктар… — Но преди Хектор да продължи, лицето на стареца светна от удоволствие.

Той плесна с ръце и възкликна:

— В името на Аллах и благословения му пророк, дано бъдат възхвалявани вовеки. Ти говориш за не някой друг, а за самия Аазим Муктар Типоо Тип.

Хектор се изненада пламенността на реакцията.

— Познаваш ли го? — попита той.

— Познавам го, както познавам собствените си синове и наистина бих желал той да ми беше син.

— В такъв случай му се възхищаваш?

— Аазим Муктар е като докоснат от ръката на Гавраил, главния сред ангелите на Аллах — сниши почтително глас моллата. — На него му е дадено да вижда много по-далече, отколкото другите могат да видят. Той има мъдростта да разбере ясно онова, което е скрито за другите. Сърцето му е изпълнено с любовта на Аллах към ближните.

— Значи смяташ, че трябва да се постарая да го чуя как проповядва?

— Пропуснеш ли тази възможност, ще съжаляваш до края на дните си. Гласът му е като звука на най-нежния музикален инструмент, като въздишка на вятъра в клоните на кедрите по Хореб — единствената планина на единствения Бог.

— Опиши ми го как изглежда, мъдри татко, за да мога да го позная, когато го видя за първи път.

Моллата събра връхчетата на ръцете си и сви устни, сякаш обмисляше въпроса, след което заговори:

— Висок е, но не прекомерно. Слаб е и се движи с грациозността на леопард. Челото му е широко и високо. Брадата му още не е докосната от скрежа на възрастта. Има хубав нос, здрав като клюн на орел. Погледът му е остър, но мил и без коварство в него. Накратко… симпатичен е, без да е красив. — Внезапно и за изненада на Хектор моллата се огледа, после се наведе заговорнически напред и сниши глас: — Има много, според които този мъж е Махди — Месията, за когото е предсказано, че ще се появи към края на света, Спасителя, който ще установи царство на мир и благочестивост. Може би след като го чуеш, и ти ще започнеш да мислиш така. И ако това се случи, когато се върнеш в Лондон, на всяка цена ела да говорим пак.

Хектор продължи да го гледа, усещайки как представата му за онова, което предстоеше, се променя драматично.

Нищо в цялата тази история не бе така ясно и праволинейно, както си го бе представял. Имаше много слоеве и скрити дълбини.