Порочен кръг

***

Когато паркираха на калдъръмената улица пред входната врата на „Кръстопътя“, той внесе куфарчето й в къщата и я въведе във входното фоайе. Тя огледа спираловидното стълбище и забеляза отворената врата на дневната.

— Хубаво е — одобри. — Дори много хубаво. Отличен вкус, Хектор. Това оригинален Гоген ли е? — посочи тя към голямото маслено платно на отсрещната стена на дневната.

— Бих искал! Хейзъл възложи копирането на цялата й колекция, за да може да прибере оригиналите в сейф, без да се налага да плаща грешни пари за застраховки. Сигурен съм, че помниш, че оригиналите принадлежат на тръста. Запазил съм това копие в нейна памет.

Изненада се от лекотата, с която говореше за Хейзъл, както и че изпитваше по-скоро удоволствие, отколкото болка.

Остави куфарчето на Джо и й помогна да съблече сакото си. Понеже се намираше в непосредствена близост до нея, припомни си парфюма й от първата им среща — беше „Шанел 22“ и й подхождаше идеално.

— Ако не възразяваш, можем да работим в кабинета ми. Предполагам, че сме тук не да се възхищаваме на фалшивите ми шедьоври, а по-скоро за да работим?

Тя леко се засмя.

— Предположението ти е правилно. — Харесваше й готовността, с която бе признал, че някои от картините му са репродукции. Това потвърждаваше мнението, което си бе създала за него, когато го видя за първи път. Той беше човек без притворство, без задни мисли и без преструвки. Мъж, на когото една жена може да се довери и когото лошите трябва да отбягват.

Той я прихвана леко под лакътя, за да й помогне да се изкачи по стълбището. Кабинетът му бе с мъжко излъчване. Но не бе очаквала да види толкова голяма библиотека в него. Подът бе застлан с персийски килим в приятни цветове и с красиви мотиви. Резбованото писалище от тик доминираше в голямата стая. На отсрещната стена висеше портрет на Хейзъл — тя стоеше в златна житна нива и държеше в едната си ръка широкопола сламена шапка. С другата ръка засенчваше очите си. Смееше се. Косата бе в нюанс на златното, по-тъмен от пшеницата, която се огъваше под вятъра. Джо свали поглед — почувства странна емоция, която не можеше да определи. Не беше сигурна дали е завист, възхищение или съжаление.

Хектор сложи куфарчето на дългата старинна библиотечна маса и потупа с ръка тапицираното кожено кресло.

— Това е най-удобното място за седене в стаята.

— Благодаря ти — кимна Джо, но вместо да седне, се разходи покрай шкафа с книги, за да разгледа колекцията.

— Да ти поръчам ли нещо за ядене или пиене? — попита я той.

— Бих дала живота си за чаша кафе.

— Не се налага да умираш — увери я Хектор и отиде до машината „Неспресо“, скрита в ъгъла зад старинен китайски параван. — Не обичам никой друг да ми го приготвя — обясни той. — Дори и Синтия, готвачката ми.

Джо най-сетне седна на предложеното й кресло и той сложи порцелановата чашка на масичката до нея. После се настани на стола си зад писалището.

— Колко сигурно е тук? Налага се да обсъдим изключително деликатни неща — прошепна тя.

— Не бе безпокой по този въпрос, Джо. Цялата сграда беше подробно сканирана от човек, на когото вярвам изцяло.

— Извинявам се, че попитах. Знам, че си професионалист, Хектор. — Той наклони глава, за да приеме извинението й, а тя продължи: — По време на целия полет над Атлантика се чудех как най-добре да ти обясня всичко. И реших, че единственият начин е да започна от самото начало.

— На мен ми звучи логично — съгласи се той.

— Затова ще започна от края.

— Като се замисля, това също звучи съвсем логично, но само за една жена, разбира се.

Тя не обърна внимание на иронията му. Изражението й започна да се променя. Оживлението и закачката изчезнаха. Красивите й очи се изпълниха със сенки.

Отчаяно му се искаше да й помогне, но усещаше, че най-добрият начин да го направи е като запази мълчание и слуша. След дълга пауза тя заговори:

— Роналд Бънтър е опитен адвокат и честен и благороден човек, но като управител на „Семеен тръст Хенри Банок“ беше изправен пред тежко морално решение. Трябваше да избере кого да предаде: професионалната си чест или живота на невинните, които са му поверени.

Тя млъкна и интуицията подсказа на Хектор, че в момента тя също е изправена пред този нелек избор.

После Джо въздъхна и звукът бе сърцераздирателен. Сложи ръка върху куфарчето си и продължи:

— Тук нося цифрово копие на учредителния договор на „Семеен тръст Хенри Банок“. Откраднах го от юридическата фирма, на която се заклех да бъда лоялна. Роналд Бънтър ми даде дубликат от ключовете, а също и кодовете, с които да вляза в хранилището в момент, когато сградата е празна, докато той самият ме охраняваше. Така че е мой съучастник. Направихме това едва след дълго и подробно обсъждане и не без угризения. Но накрая решихме, че справедливостта стои по-високо от стриктната буква на закона. А да приеме това е нещо почти непосилно за адвокат. Както и да е, когато свърших онова, което бях решила да направя, прецених, че съм длъжна пред Бог и пред себе си да напусна фирмата, чието доверие така прискърбно предадох.

Хектор осъзна, че я бе слушал затаил дъх, така че сега го изпусна продължително и каза:

— Ако си направила това за мен, не мога да ти позволя да продължиш. Жертвата е прекалено голяма.

— Вече съм го направила — въздъхна тя. — Не мога да върна нещата. Твърде късно е. Освен това решението ни е правилно. Убедена съм, че това решение е правилното. Моля те, не спори! Това е моят подарък за теб и Катрин Кайла.

— Обясняваш го по начин, който не ми оставя избор. Трябва да го приема. Благодаря ти, Джо. Ще разбереш, че можем да се отблагодаряваме.

— Знам това. — Тя сведе поглед към ръцете си с вплетени пръсти в скута. Когато отново го погледна, беше овладяла напълно емоциите си. — Съставеният от Хенри Банок учредителен договор на тръста е триста и десет странично чудовище. Ще ти трябва цяла вечност, за да го прочетеш, защото на всеки две-три страници неудържимо ще ти се приспива. — Тя отвори куфарчето и извади от него две флашки. Сложи ги върху дланта на едната си ръка и се загледа в тях, сякаш не й се искаше да му ги даде. — Онова, което направих, бе да ти приготвя цифрово копие на истинския учредителен договор на тръста — и тя сложи едната флашка на писалището пред него. — На втората флашка съм изложила предисторията и контекста, довели до учредяването на създадения от Хенри Банок тръст, а после и верижната реакция от събития, до които доведе това. Мисля, че с пълното съдействие на Рони Бънтър успях да подредя фактите в годен за четене и логически издържан ред. Предполагам, че съм имала някакви неподозирани писателски заложби, защото усетих, че не мога да се откъсна от писането. — Тя се усмихна самосъжалително: — Както и да е, предлагам ти първия си опит в художествената проза. Не е нито роман, нито повест защото всичко, което съдържа, се е случило.

Тя стана и постави втората флашка до първата на писалището. Хектор я взе и с любопитство я разгледа. Джо се върна при креслото, седна и го загледа. Той се наведе и вкара флашката в слота на настолния си компютър.

— Форматирано е за Microsoft Word — уточни тя.

— Отвори се без проблем — отговори той. — Но сега ми иска парола.

— Паролата е, poisonseed7805“ — съобщи тя. — С малки букви, слято.

— Прие я. Добре… отваря текста. „Карл Петер Куртмайер. Отровното семе“ — прочете той на глас заглавието в началото на документа.

— Надявам се съдържанието да ти се види по-интересно, отколкото това заглавие подсказва — каза Джо.

— Ще започна да чета веднага, но това май ще ми отнеме часове, ако не и дни. С какво би могла да се забавляваш междувременно? Би ли искала да почетеш някоя книга, да гледаш телевизия, да се разходиш или да пазаруваш? Лондон е град, в който не можеш да скучаеш.

— Чувствам се смазана от разликата във времето — прозя се тя, прикрила устата си с ръка. — Взех убийствено ранен полет и пътувах в туристическа класа. Турбулентността и хъркащата като лъвица дебела съседка, чиято плът преливаше от нейната в моята седалка, не ми позволиха да мигна.

— Бедното момиче! — Хектор стана от стола си. — Както и да е, проблемът ти е лесно разрешим. Ела…

Той взе куфарчето й и я поведе към апартамента за гости. Когато видя леглото, тя се усмихна:

— Виждала съм игрища за поло, които са по-малки от това. — Банята също я впечатли.

Той я върна в основната спалня и й каза:

— Нощниците са в дрешника. Избери си подходяща, заключи вратата и кажи сбогом на този жесток свят за колкото можеш по-дълго.

След този съвет излезе и я остави.

Върна се в кабинета си. Седна пред компютъра и започна да чете първа страница на „Отровното семе“.