Порочен кръг

***

Хектор и Джо се събудиха на следващата сутрин прегърнати. Не бяха мислили за сън през нощта, но пък сега бяха в страхотно настроение.

— Нещо против да поканя Катрин Кайла при нас? — попита Хектор.

— О, това е страхотна идея — ентусиазира се Джо и малко след като той позвъни на сестра Бони в детската, на вратата им дискретно се почука.

— Кой е? — осведоми се Хектор.

— Ние сме — изчурулика с отговор сестра Бони.

— Вратата е отворена. Вкарай по-малката част от „ние“ през нея, ако обичаш.

Вратата се открехна и невидими ръце оставиха Катрин Кайла на прага. Беше облечена в безукорно розово гащеризонче и имаше розова панделка в косата. Седеше и объркано разглеждаше непознатата за нея стая.

— Насам, Кати, момичето ми! — повика я Хектор и на нея й трябваха няколко секунди, за да фокусира поглед върху двете глави в разхвърляното легло. Когато мозъкът й регистрира картината, тя радостно извика „Ба-ба!“ и се изправи на крачета. Затича се нестабилно към тях и докато тичаше, разпозна и Джо. „Маж!“, изписука и напълно отчетливо допълни: „Мил маж!“.

— Боже господи! — възкликна Джо. — „Мил“ нова дума ли е?

— И я използва за теб, не за мен — изсумтя Хектор. — Май започвам да ревнувам.

В бързината си да се добере до леглото Катрин изостави изправената поза и продължи на четири крака. Последните няколко метра направо препускаше. Хектор се пресегна и със замах я вдигна от пода. Беше топла, енергична и излъчваше силен аромат на бебешка пудра. Двамата се редуваха да я гушкат, докато разговаряха.

— Хей, момичета, може ли за момент — каза накрая Хектор.

— Разбира се, че може, но за какво искаш да бъдеш сериозен?

— Като имам предвид начина, по който трябваше да взема решение за включването ти в ударната група за Казунду… — започна той, но Джо го прекъсна с неприличен звук с устни. Това се стори много забавно на Кати. Тя щастливо се засмя и веднага имитира Джо, обсипвайки двамата с облаче детска слюнка.

— След като изслушах мнението ви, ще си позволя да продължа — каза Хектор. — Джо, ти и Ема Пурдом ще трябва да пуснете колкото е възможно по-бързо в работа тази комуникация, с която толкова много се хвалиш. Не изключвам да ни потрябва след шест-седем дни.

— Прав си, скъпи. Говорих с Ема веднага щом реших, че трябва да дойда с теб. Тя знае точно какво ни е нужно. Работи по договор с военноморските сили и е разработила за тях малко умно устройство, което е точно каквото ни трябва. То, разбира се, е секретно, но въпреки това снощи тя ми е изпратила по куриер един екземпляр. Би трябвало да пристигне тук днес или най-късно утре.

Обещаното бе доставено от Ди Ейч Ел в „Сийскейп Маншънс“ рано същия следобед. По размери на външен вид приличаше на ръчна чанта на „Ермес Бъркин“. Това беше вдъхновило Ема да го нарече „Бъркин“. Тежеше около три и половина килограма.

Хектор и Джо взеха бъркина със себе си в пустинята и паркираха рейнджроувъра встрани от магистралата, зад голяма скала от желязна руда.

Джо включи захранването и обясни:

— Акумулаторната батерия позволява седемдесет и два часа непрекъсната работа. Антената е вградена. Започваме… сега установява сателитна връзка… — Тя помълча малко и продължи: — Готово! Сега ще се свърже автоматично с Ема.

Изведнъж се разнесе мил момичешки глас:

— „Ехо-Папа-Седем-Девет“ в режим на готовност.

— Това са инициалите на Ема и рождената й година, но никога не й споменавай, че съм ти разкрила това.

— Тя ще ме убие… — каза Джо и натисна бутона за предаване: — Тук „Джулиета-Сиера“. Здрасти, Ема. Правим проверка, за да потвърдим, че съм получила подаръка ти и сме онлайн.

— Радвам се да чуя гласа ти, мила Джо.

— Продължаваш ли да държиш под око Малкия и Големия? — Хектор предположи, че двете са се уговорили да наричат по този начин Карл и Джони Конго.

— Потвърждавам, Джо.

— Операцията вероятно ще започне в рамките на следващите шест дни. Ще те уведомя незабавно, щом това се случи. Междувременно имай готовност. Край.

— Аз ще съм готова, а ти имай грижата той да не омеква. Предай му, че го обичам — каза Ема и прекъсна връзката.

— Знае за теб — извинително го погледна Джо. — И е цапната в устата…

— Разбрах — усмихна се Хектор. — Кажи ми сега какво му е толкова специалното на бъркина. На мен ми изглежда като съвсем обикновено устройство.

— На първо място са размерът и теглото му. После невероятният му обхват и способността да приема сигнал при много лоши условия.

— Да, ти току-що ми демонстрира това, но аз продължавам да не разбирам какво толкова му се възхищаваш.

— Поддържа до десет точки на свързване. Това означава, че докато сте на не повече от петнайсет километра разстояние, ти и твоите водачи на екипи можете да слушате едновременно с мен какво ми предава Ема. Това ще ви остави ръцете свободни да си чоплите носовете или да правите каквото друго ви се прииска.

— Това е хубаво — одобри Хектор. — Нещо друго, което го прави уникално?

— Напълно сигурната връзка. Никой не може да подслушва разговорите ни — добави тя, но Хектор не беше убеден.

— И защо е така?

— Обърна ли внимание на лекото щракване през пет секунди, докато разговаряхме с Ема? — попита го тя.

— Да, вярно, че имаше нещо такова. Аз го взех за смущения.

— При този апарат никога няма смущения. Връзката е максимално чиста. Онова, което си чул, всъщност е смяната на честотата от Ема. На всеки пет секунди апаратът избира на случен принцип нова честота, а моят апарат синхронно променя честотата си в същия момент. Нашите апарати разполагат с пет хиляди амплитудно модулирани честоти, от които да избираме. Никакъв друг апарат не може да се справи с това темпо, ако не е синхронизиран с нашите.

— Започвам вече да се впечатлявам. Това ли е всичко?

— При обхват до петнайсет километра не съществува нищо, което да внесе смущения в сигнала, излъчван от нашия бъркин до вашите слушалки. Имаш ли някаква представа колко дебели са стените на замъка в Казунду?

— Не знам точно, но предполагам, че са доста дебели — отговори Хектор.

— На места, особено под земята, те са по пет-шест метра и това е плътна скала!

— Впечатляващо — съгласи се Хектор. — Хайде, продължавай да ме впечатляваш.

— Добре… ако си долу в подземието на лов за Карл и Джони, Ема в Хюстън ще може да ги наблюдава през своите камери, но няма да може да ви съобщава промените в ситуацията. Поради дебелината на стените вие няма да имате връзка с нея.

— Кофти — призна Хектор. — Но мисля, че започвам да се досещам…

— Хайде да видим дали е така. Твой ред е да ме впечатлиш с интелекта си.

— Аз съм в подземието на Казунду и не мога да говоря с Ема, но мога да говоря с теб, защото ти си на пистата в полите на хълма, а може би си дори в редутите. Ема вижда какво правят нашите хубавци, Карл и Джони, казва го на теб, а ти ми го предаваш.

— Ти си толкова умен, колкото се надявах да бъдеш — похвали го Джо. — Разбираш ли сега защо трябва да дойда с теб в Казунду? Не можеш да ме оставиш да си седя със скръстени ръце тук, в Абу Зара.

— Ти си голяма хитруша, Джо Стенли! — каза с фалшива строгост Хектор и продължи: — Ще ни трябват слушалки за всеки командир на група. Ръцете ни трябва да са напълно свободни за оръжието.

— Ема ми е изпратила десет комплекта слушалки в пакета с бъркина. — Джо отвори кутията и му ги показа.

— Тя наистина мисли за всичко — възхити се Хектор.

— А и ми харесва звукът на гласа й. Звучи готино.

— Забрави това, похотливецо — сгълча го Джо. — Ема е грозна като дъщерята на Франкенщайн. Пък и всеки път, когато ти се прииска да я чуеш, този малък бъркин ще бъде на твое разположение.