Порочен кръг

***

Веднага щом влезе в голямата зала, Хектор забеляза кървавата следа. Но по гланцираните плочки имаше само малки кървави капчици. Изглежда, Джони бе успял да спре кръвотечението с турникет.

„Добре! — помисли си Хектор и тръгна по следата. — Не бих искал гадната малка свиня да умре от загуба на кръв, преди да се добера до него!“

Макар Ема да им бе предала, че пътят надолу за подземието е чист, групата тръгна в преследване, защото такава бе втората природа на хората в нея.

Хектор пое напред с още четирима, Пол и неговият отряд прикриваха тила и дублираха придвижването им. Когато Хектор стигнеше до безопасно място, той залягаше и сигнализираше на Пол да го последва. Така, на скокове, прекосиха бързо голямата зала и започнаха да слизат по кръговата стълба, водеща към подземието. Когато първият отряд стигнеше до поредната стълбищна площадка, те спираха и оставяха другия отряд да ги настигне и на свой ред да тръгне напред. Така минаха през кухнята и продължиха надолу по стълбата, докато най-сетне навлязоха в лабиринта на подземието.

Поспряха и чуха далечното ехо на престрелката от бойниците високо над тях. Това продължи за кратко, после тишината се възцари отново.

— Ема съобщава, че Пади е влязъл в бой с вражеските елементи по бойниците — съобщи Джо на Хектор по бъркина. — Разпръснал ги е и е разчистил тази зона. Оцелелите са се разбягали. Тилът ти е подсигурен, Хектор.

— Благодаря, Джо. — Хектор потисна и последните остатъци от възмущение към нея. — Моля те, предай на Пади, че трябва да ни последва в подземието и да ни настигне колкото може по-бързо. Възможно е да имам нужда от помощта му.

— Разбрано, Хектор!

— Сега искам актуализация за позицията ни.

Хектор имаше в ума си точна и напълно ясна карта на тази част благодарение на архитектурните чертежи и скици, получени от Андрю Муркрофт. В момента обаче се намираха на петнайсет метра под земята и в този каменен лабиринт нямаше никакъв проблясък на светлина. Така че Хектор не разполагаше с отправни точки, към които да привърже тази карта. От друга страна, не смееше да предупреди врага си чрез запалване на лампата, вградена в каската му от кевлар.

Можеше само да сканира пътя право пред себе си с помощта на „черната светлина[19]“ от оптичния мерник на оръжието си. С него той можеше да следи излъчването на кървавата следа, оставена от Карл по каменните плочи. В един момент следата се стопи, но Джони и хората му имаха по подметките си от кръвта на Карл и бяха оставили петна, достатъчни за Хектор да ги следва.

В абсолютната тъмнина хората от отряда му го следваха отблизо, като поддържаха контакт с него и един с друг, държейки ръка върху рамото на човека отпред.

На компютъра си в Хюстън Ема следеше придвижването им с камерите, които бе монтирала в подземието. Всяка от тях разполагаше с инфрачервено „око“, което възприемаше излъчваната от живите тела топлина. Пак със същото устройство тя можеше съвсем ясно да вижда къде се намира бандата на Джони във всеки момент.

Шепотът на Джо в ухото на Хектор му предаваше позицията с точност и го насочваше напред. Те бързо настигаха Джони и дори вече виждаха отражението на лъча на фенерчето му от стените на тунела пред тях.

И изведнъж тази мъждукаща светлина напълно изчезна.

— Лоши новини от Ема — тихо съобщи Джо в ухото на Хектор: — Тя докладва, че Джони е стигнал блиндажа и е изчезнал в него. Ема е изгубила всякакъв контакт с него.

Хектор знаеше за съществуването на блиндажа, но макар да бе очаквал това да се случи, изпита в душата си смут.

Не знаеха нищо за вътрешното устройство на блиндажа. Карл и Джони го бяха построили след отпътуването на Ема от Казунду, поради което тя не бе имала възможност да монтира камери в тази част на замъка. Но пък бе подслушала Карл и Джони да обсъждат конструкцията. Оттам знаеше и името, което му бяха дали. Беше ги слушала да го замислят като място за спасение, когато всичко останало се провали.

Дори бе успяла да проследи индиректно развитието на работата по строежа. За щастие, една от камерите й бе сложена на такова място, че да наблюдава участъка от стената, в която Карл и Джони бяха изкопали входа за бункера.

Съдейки по времето, което им бе отнело да приключат, и по обема на изнесената изкопана земя, беше очевидно, че става дума за обширно помещение. След като работата бе приключила, Ема бе наблюдавала как входът за бункера старателно се маскира. Но какво имаше зад вратата, си оставаше загадка.

— Е, Пол — с нормален глас каза Хектор, — сега са се окопали зад тайната врата. Вече можем да включим лампите на каските си. Няма как да се издадем.

Всички примигнаха на светлината, която им се стори ослепителна след тъмнината.

Хектор отново ги поведе напред. Меките гумени подметки на бойните им ботуши стъпваха практически безшумно по каменния под. Хектор зави на поредния ъгъл и се озова в задънена част на тунела. Но забеляза малките капчици от кръвта на Карл да водят до основата на стена, в която не се виждаше нищо. Застана близо до стената и се зае да я разглежда внимателно. Леко прекара ръка по зидарията.

Гласът на Джо в ухото му препредаваше указанията, които тя получаваше от Хюстън.

— Ема те вижда. Казва да се преместиш половин метър надясно. Виждаш ли малкия триъгълен син камък точно под линията на погледа ти? Да… натисни го силно. Използвай дланта си. Натисни с цялото си тяло и усети дали поддава. Така… страхотно! Задръж и го завърти обратно на часовниковата стрелка.

Хектор изпълни дадените му инструкции, досещайки се, че Ема бе наблюдавала Карл или Джони да правят същото.

Камъкът неохотно се завъртя под ръката му. Разнесе се приглушеният звук на отключване на някакъв механизъм. И тогава цял сегмент от зидарията се завъртя около скрита ос и се отмести, за да разкрие боядисана в зелено врата.

Хектор се наведе напред и докосна вратата. Веднага разбра, че е метална, а не дървена. Почука леко повърхността й с връхчетата на пръстите си и се вслуша преценяващо в резонанса.

Изобщо не приличаше на лъскавите врати от високолегирана стомана — материала, от който се изработват вратите за банковите хранилища. Точно обратното, беше нискокачествена мека стомана. Заварките бяха грубо изпълнени, особено около пантите, и вероятно бяха работа на местни заварчици, докарани тук сигурно от Кигома, на другия край на езерото.

— Глупава постъпка, Джони Конго — тихо промърмори Хектор. — Не си ли достатъчно стар, за да знаеш, че евтиното може да излезе много скъпо? Тази мърлява занаятчийска работа сега ще ти струва живота.

— Не разбрах, Хектор. Повтори, ако обичаш — помоли Джо.

— Казах си, че щастието отново ме споходи — усмихна се Хектор. След това направи знак на Пол да се приближи.

Двама от хората му носеха десет килограма кумулативни заряди за точно тази ситуация. На Хектор му трябваха по-малко от десетина минути да подреди зарядите край пантите на зелената врата.

Заповяда на хората си да се изтеглят зад завоя на тунела и ги последва, развивайки електрическия кабел, докато се отдалечаваше. Момчетата вече бяха заели позиция като за стрелба, но с гръб към експлозива и с ръце върху ушите.

Хектор свърза кабелните обувки към дванайсетволтов акумулатор. Това беше мощността, нужна му за възпламеняване на детонаторите.

— Ще има огнена вълна — предупреди той и без бавене завъртя ключа.

Коничната форма на зарядите насочи експлозията в метала на вратата. Ударната вълна — нищо особено — премина над тях.

Всички незабавно скочиха на крака и атакуваха входа на бункера. През гъстия облак прах видяха, че вратата е повдигната от пантите си и запратена в отсрещната стена на тунела.

Хектор погледна надолу по стълбите във вътрешността на блиндирания бункер. В тавана на първата секция все още светеха електрически лампи

Хектор носеше една от зашеметяващите „Флашбенг“ гранати в дясната си ръка, а картечния пистолет — в лявата. Издърпа със зъби халката на запалката и хвърли гранатата надолу в бункера.

Зашеметяващата граната е създадена с цел временно да заслепи и оглуши жертвите си, както и да ги обърка и дезориентира.

Хектор отскочи обратно от отвора и клекна извърнат, като затвори плътно очи и защити ушите си с ръце.

Дори при това положение видя през стиснатите си клепачи блясването с интензивност 2,4 милиона свещи, а ушите му звъннаха. Но без да чака повече, скочи на крака. Установи, че координацията му не е нарушена, и се хвърли надолу по стъпалата, водещи във вътрешността на бункера, с пръст върху спусъка на картечния си пистолет. Чу Пол да го следва отблизо.

В основата на стълбището имаше голямо и почти немебелирано преддверие. В него имаше трима души, всички те охранители казундийци в пародия на униформи. Бяха изпуснали оръжията си и се търкаляха по пода. Погледът им бе нефокусиран. Единият от тях се опита да стане, но залитна и отново рухна на пода.

Хектор не видя смисъл да си хаби патроните. Предполагаше, че ще му трябва всеки, до последния, когато се изправеше очи в очи срещу Джони Конго.

— Погрижи се за тях, Пол — заповяда той, без дори да поглежда през рамо. Пред себе си виждаше кървавите пръски, оставени от Карл Банок. Те го водеха през отворената врата към стаята отвъд. Прекоси с три бързи крачки преддверието, притисна гръб към страничната колона и стрелна поглед зад нея.

Карл Банок лежеше свит на пода в бункера. Силна емоция опари сетивата на Хектор и за момент го накара да забрави всичко останало. Най-сетне човекът, убил Хейзъл, бе изцяло в ръцете му. Зрението му се бе свило в тесен светъл тунел, в края на който се виждаше омразната физиономия на Карл Банок.

Лицето на Карл бе изкривено от неподправен ужас. Очите му бяха широко разтворени, погледът му бе впит в Хектор. Устата му бе глупаво зяпнала в опит да каже нещо, но от нея не излизаше никакъв звук, а само стичащата се по устната му слюнка.

Хектор мина през вратата и бавно се отправи към него. Счупените крака на Карл бяха извити под тялото му. Имаха груба превръзка, вече просмукана с кръв. Карл вдигна двете си ръце в умолителен жест. Хектор се опита да му каже нещо, но се задуши от горчивия вкус на омразата в устата си.

И тогава чу слаб звук зад себе си и разумът му с пълна сила измести емоцията. Внезапно осъзна, че е направил фатална грешка и сам се е поставил в смъртна опасност. Наведе се и се извъртя, вдигнал пистолета в посока източника на звука.

В отвора на помещението, през който бе влязъл само преди секунди, се плъзгаше желязна врата и го отделяше от Пол и хората му в преддверието.

Изведнъж схвана, че гледа не накъдето трябва. Опасността беше зад него. Започна да се обръща с лице към нея. Но закъсня.

Нещо го блъсна със силата и масата на бързо движещ се локомотив. Ударът го повдигна от пода и го запрати с главата напред в желязната врата.

Макар бронежилетката от кевлар да пое значителна част от удара, усещането бе като че ли бе прекъснат гръбначният му стълб. Въздухът излетя от дробовете му като от спукан ковашки мях. Картечният пистолет отхвръкна от ръката му и изтрака в ъгъла. Ушите му писнаха от силата, с която главата му се удари във вратата. Ако не бе кевларовата каска, черепът му щеше да се счупи като черупката на гълъбово яйце.

Въпреки болката успя да се удържи на крака и да се обърне, за да посрещне следващата атака.

Джони Конго връхлиташе върху него повторно. Лицето му бе изкривено в безумна ярост. До този момент Хектор го бе виждал само от разстояние, но сега осъзна, че е подценил големината му наполовина. Казано просто, Джони бе гигант. Извисяваше се над Хектор. Гръдният кош и крайниците му бяха масивни. Но беше бърз, много по-бърз, отколкото Хектор смяташе за възможно при толкова грамаден човек. И отново нападна Хектор.

С приближаването си наведе глава. Хектор видя отблизо, че обръснатото му теме е покрито с мрежа от белези. Досети се, че това е „запазената марка“ на човек, който обича да удря с глава. Знаеше, че Джони ще използва главата си като смъртоносно оръжие, но едновременно с това осъзна, че няма нито времето, нито разстоянието да отбегне атаката. Затова наведе своята глава и посрещна с нея удара на Джони. Теметата им се сблъскаха звучно. Макар каската отново да спаси Хектор, поемайки част от силата на удара, той едва не загуби съзнание. Желязната врата зад гърба му помогна да не се стовари на пода.

Хектор си даваше сметка, че Джони пак ще го атакува и че няма никакъв начин да оживее след още един подобен удар. Противникът му го превъзхождаше по тегло, ръст и сила. Единственият му шанс бе той да атакува пръв. Използва вратата зад себе си като трамплин и се отблъсна от нея.

С цялата си тежест замахна с десния юмрук към лицето на Джони. Усети хрущяла в носа да се счупва под свитите кокалчета на пръстите му и видя през ноздрите да излитат две ярки струи кръв.

Джони обаче сякаш не забеляза удара. Разтърси глава и скочи върху противника си. Само че беше дал на Хектор частицата от секунда, която му бе нужна, за да извади тежкия траншеен нож от ножницата на дясното си бедро. Опита се да насочи двайсетсантиметровото острие към гърдите на Джони. Но дългите голи ръце на чернокожия го обхванаха в мъртва хватка, като боа удушвач. Лъскавите черни мускули се издуха и втвърдиха в железни въжета. След това той започна да стиска.

Ръката с ножа бе прикована отстрани на тялото му. Острието бе насочено надолу към пода и Хектор с изумление установи, че не му е останала никаква сила да го повдигне. Лявата му ръка бе притисната върху гръдния му кош.

Усети, че силата му бързо го напуска, защото Джони просто изстискваше живота от тялото му като вода от мокър парцал. Пръстите на дясната ръка на Хектор се разтвориха без команда от мозъка му. Траншейният нож падна и изтрака на пода. Джони повдигна Хектор във въздуха сякаш държеше дете. Могъщите му ръце се стегнаха през ребрата му като машина за пресоване на коли в автоморга и започнаха да се забиват в дробовете му. Повече не можеше да диша, а зрението му се замъгли.

И тогава, в агонията и тъмнината, той усети нещо твърдо под пръстите на лявата си ръка, която продължаваше да бъде безмилостно притискана върху гръдния му кош. Досети се какво напипва. Събра последните си остатъци от сила. С един, вече безчувствен пръст отвори велкрото на джоба в бронежилетката и докосна спринцовката „Хипнос“. Сякаш по своя воля палецът му натисна малкия зелен цилиндър към показалеца и разпечата пластмасовия капак, който защитаваше острието на спринцовката. Вече не виждаше нищо, но в спускащия се мрак на отчаянието намери сила за едно последно усилие. Извъртя китката на лявата си ръка и усети леката съпротива на иглата, опряла в нещо.

Не знаеше какво е то, но заби иглата в него и натисна буталото на спринцовката. След това загуби съзнание.