Порочен кръг

***

На следващата сутрин мобилният му телефон иззвъня в момента, в който излизаше изпод душа. Избърса с кърпата само дясната си ръка и взе устройството от полицата над умивалника.

— Крос! — кресна малко невежливо в слушалката. Главата все още го болеше след веселбата миналата нощ.

— О… надявам се да не ви безпокоя, господин Крос — каза женски глас.

— Джо? — недоверчиво попита той. — Джо Стенли ли е? Или може би трябва да кажа госпожица Стенли?

Знаеше, че е тя, разбира се. Беше изминала повече от година, но в ъгълчетата на паметта му все още отекваше музиката на гласа й.

— Джо ми звучи по-добре, Хектор.

— Е, изненадан съм. Къде се намираш? Не ми казвай, че по странно стечение на обстоятелствата си в Лондон.

— Да. В Лондон съм. Пристигнах доста късно снощи.

— И несъмнено си отседнала в „Риц“, както обикновено?

— Божичко, не! — Той се усмихна на възклицанието й, което му прозвуча познато старомодно. — Не мога да си позволя подобна екстравагантност.

— Можеш, ако изпратиш сметката на Рони Бънтър, шефа ти — подсказа й Хектор.

— Вече не работя за господин Бънтър — осведоми го тя и това го свари неподготвен.

— За кого работиш тогава?

— В момента си търся работа.

Това отново го изненада.

— Какво тогава правиш в Лондон?

— Дойдох да те видя, Хектор.

— Направо не мога да повярвам на ушите си. Защо мен?

— Сложно е… Пък и има по-добри и по-безопасни начини да се обсъди темата, отколкото по телефона.

— При мен или при теб? — подхвърли той многозначителната фраза и тя отново се засмя. Смехът й му беше приятен

— Дали няма да прозвучи прекалено праволинейно, ако кажа „при теб“?

— Доникъде няма да стигнем, ако не се движим напред. Къде да те намеря? Къде си отседнала?

— В един хубав малък хотел със сладко име… в горния край на Челси Грийн.

— Как се казва?

— Казва се… „Моят хотел“.

— Ясно, знам го. Ще те взема от входа след четиридесет и пет минути. Ще бъда в…

— …сребристо бентли с табела CRO 55[11], ако не се лъжа?

— Добър опит, госпожице Стенли — засмя се той. — Но това беше старата ми таратайка. Новата е черна… но регистрационната табела е същата.

— Мили боже! Само ангелите могат да разберат мъжете и техните мотори.

Чакаше го пред входа на хотела, облечена с джинси и морскосиньо сако върху бял пуловер с едра плетка и поло яка. Носеше кожено дипломатическо куфарче. Беше променила прическата си — сега беше късо подстригана и с бретон. Стоеше й по-добре. Правеше шията й да изглежда по-дълга и по-лебедова. Беше позабравил колко висока и елегантна е, дори с джинси.

Той се пресегна, за да отвори отвътре вратата откъм нейната страна, а тя влезе, седна и си сложи обезопасителния колан, преди да го погледне.

— Не е нужно да те питам как си. Изглеждаш добре, Хектор.

— Благодаря ти, и ти не изглеждаш никак зле, Джо. Добре дошла в Лондон.

— Как е Катрин Кайла?

— Е, този път натисна правилния бутон. Мога да ти разказвам цял ден. Катрин Кайла е повече, отколкото думата „прелестна“ може да изрази.

— Остави подробностите, разкажи ми с няколко думи.

— Синеока е и вече пълзи. Дори казва „тате“, но го изрича като „баба“, което за мен е несъмнено доказателство, че е вундеркинд.

— Дали е възможно да я видя?

— Ето една свежа и прекрасна мисъл.